Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Да – потвърди той. – Да! Мамка му, каква шибана ирония... Разговаряхме цял ден. Съгласихме се, че това не може да продължи, не и когато... ти и Том... Току-що сложихме край. Преди час.

– Олеле – изсмя се кратко Робин с чувството, че наблюдава отстрани. – Вярно, каква ирония.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя отговори почти като насън.

– Робин? – каза Страйк. – Обаждам се да те осведомя. Току-що се видях с Дела Уин.

– Как мина? – попита тя, като се постара да звучи нормално и ведро, решена да си проведе разговора докрай. Сега работата бе целият й живот и Матю нямаше повече да я спъва в нея. Обърна гръб на разгневения си съпруг и се загледа към тъмната павирана улица.

– Много интересно по два параграфа – отговори Страйк. – Първо, тя се изпусна. Мисля, че Герайнт не е бил с Аамир сутринта, когато Чизъл е умрял.

– Това е интересно – посочи Робин, като се насили да се концентрира, съзнавайки, че Матю я наблюдава.

– Имам номера му и се опитах да му се обадя, но той не вдига. Тъй като бях наблизо, реших да проверя дали още е в онзи пансион, но собственикът каза, че се изнесъл.

– Жалко. Кое е другото интересно нещо? – попита Робин.

– Това Страйк ли е? – обади се Матю зад гърба й с висок глас. Тя не му обърна внимание.

– Какво беше това? – осведоми се Страйк.

– Нищо – отговори Робин. – Продължавай.

– Второто интересно е, че Дела се срещнала с Кинвара миналата година и тя била в пълна истерия, защото си мислела, че Чизъл...

Телефонът на Робин бе грубо издърпан от ръката й. Тя се извърна назад. Матю бе прекъснал обаждането.

– Как смееш? – викна Робин и протегна ръка. – Върни ми го!

– Опитваме се да спасим проклетия си брак, а ти приемаш обаждане от него!

– Аз не се опитвам да спася този брак! Върни ми телефона!

Той се поколеба, после й го подхвърли и изпадна в истинско негодувание, когато тя преспокойно набра номера на Страйк.

– Прощавай, Корморан, прекъсна – каза тя, а Матю я гледаше като обезумял.

– Всичко наред ли е там, Робин?

– Напълно. Та какво казваше за Чизъл?

– Че имал извънбрачна връзка.

– Извънбрачна връзка? – повтори Робин с поглед, прикован към Матю. – С кого?

– Господ знае. Ти успя ли да се свържеш с Рафаел. Наясно сме, че той не си прави труда да опазва паметта на баща си. Би могъл да ни каже.

– Оставих му съобщение. На Теган също. Никой от двамата не ми е звънял още.

– Добре, дръж ме в течение. Всичко това хвърля интересна светлина върху удара с чук по главата му, не мислиш ли?

– Със сигурност е така – отвърна Робин.

– Стигнах до метрото. Сигурна ли си, че си добре?

– Да, разбира се – каза Робин с надежда, че звучи като уморена след дълъг ден работа. – Ще се чуем скоро.

Тя затвори.

– „Ще се чуем скоро“ – имитира я Матю с пискливия глас, който винаги използваше, като цитираше жени. – „Ще се чуем скоро, Корморан. В момента си съсипвам брака, тъй че да мога да съм изцяло и завинаги на твое разположение, Корморан. Не ми пречи да работя за минимална заплата, Корморан, стига да мога да съм ти слугинче.“

– Върви на майната си, Мат – изрече Робин спокойно. – Тичай обратно при Сара. Между другото, обицата, която е оставила в леглото ни, е горе на нощното ми шкафче.

– Робин – проговори той, внезапно сериозен, – в състояние сме да преодолеем това. Ако се обичаме, можем да го постигнем.

– Проблемът, Мат, е, че аз не те обичам вече.

Винаги си бе мислела, че това с потъмнелите очи е просто литературен похват, но наистина видя как светлите му очи станаха черни, когато зениците му се разшириха от шока.

– Казваш го ей тъй, от проклетия – продума тихо той.

У нея се надигна малодушният импулс да излъже, да оттегли категоричното си твърдение, да се защити, но усети как силата й надделя с потребността да изрече неразкрасената истина, след като тъй дълго бе заблуждавала и себе си, и него.

– Не – отвърна тя, – не е така. Трябваше да се разделим още на сватбеното пътешествие. Останах, защото беше болен. Не – поправи се тя, решена да свърши това както трябва, – всъщност изобщо не биваше да отиваме на сватбено пътешествие. Трябваше да си тръгна от сватбата още в мига, когато научих, че си изтрил онези обаждания от Страйк.

Тя искаше да погледне часовника си, за да провери кога ще пристигне таксито, но се боеше да отдели очи от съпруга си. Имаше нещо в изражението му, което напомняше змийче, подало се изпод камък.

– Как мислиш, че изглежда животът ти на другите хора? – попита я тихо той.