Робърт Галбрейт - Смъртоносно бяло

– Не знам. Може би... осем-десет души.

– Всичките мъже ли?

– Не, имаше и жени.

Страйк видя над рамото на Били как жената психиатър повдигна вежди.

– Спомняш ли си нещо друго за групата? Знам, че си бил малък – предугади Страйк възражението на Били, – разбирам, че може да са ти дали нещо, което да те е дезориентирало, но спомняш ли си нещо, което да не си ми споменал? Нещо, което са направили, с какво бяха облечени? Да ти е направила впечатление нечия коса или цвят на кожата? Каквото и да е.

Последва дълга пауза, после Били за кратко затвори очи и поклати глава веднъж, сякаш твърдо отхвърляше предложение, направено наум.

– Тя беше мургава. За момиченцето говоря. Като...

Леко кимна по посока на лекарката зад себе си.

– Азиатка? – помогна му Страйк.

– Може би – отвърна Били. – Да. С черна коса.

– Кой те носеше нагоре по хълма?

– Джими и един от другите мъже се редуваха.

– Никой ли не спомена защо отиват горе по тъмно?

– Мисля, че искаха да стигнат до окото – отвърна Били.

– До окото на коня?

– Да.

– Защо?

– Не знам – отговори Били и прокара нервно длани по обръснатата си глава. – Разправят се разни истории за окото. Той я удуши там, в окото, това знам. спомням си го добре. Тя се напика, като умираше. Видях как потече по бялото.

– И не си спомняш нищо за мъжа, който го извърши?

Лицето на Били се сгърчи. Той се прегърби и тялото му бе разтресено от сухо хлипане. Поклащаше глава. Мъжът психиатър се надигна от мястото си. Били сякаш усети движението му, защото се овладя и поклати глава.

– Добре съм – заяви той. – Искам да му кажа. Трябва да знам дали това е действително. Цял живот ме измъчва, не издържам повече, трябва да знам. Нека ме разпита, разбирам, че му е нужно. Нека ме пита – повтори Били, – ще го понеса.

Лекарят бавно седна на стола си.

– Не си забравяй чая, Били.

– Да – промълви Били и замига, за да отпъди сълзите от очите си, после отри нос в ръкава си. – Добре.

Хвана чашата, закрепи я между бинтованата и здравата си ръка и отпи.

– Готов ли си да продължим? – осведоми се Страйк.

– Да – отвърна. – Питайте.

– Спомняш ли си някой да е споменавал момиче на име Суки Луис, Били?

Страйк очакваше да чуе „не“. Вече бе обърнал страницата на списъка с въпроси, озаглавен „Места“, когато Били отговори:

– Да.

– Какво? – учуди се Страйк.

– Братята Бутчър я познаваха – поясни Били. – Те са приятели на Джими от селото. И те понякога работеха в имота на Чизъл заедно с татко. Малко градинарство, помощ с конете.

– И са познавали Суки Луис?

– Да – потвърди Били. – Тя беше избягала, нали? Съобщиха я по местните новини. Братята Бутчър много се развълнуваха, защото видяха снимката й по телевизията, а познаваха семейството. Майка й беше побъркана. Да, тя беше в дом и избяга в Абърдийн.

– В Абърдийн?

– Да. Така казаха братята Бутчър.

– Била е на дванайсет години.

– Имала роднини там. Те я прибрали.

– Наистина ли? – промълви Страйк.

Питаше се дали Абърдийн не бе изглеждал безкрайно далеч на тийнейджърите Бутчър от Оксфордшър и дали не са били по-склонни да повярват на тази история, защото, тъй като не е подлежала на проверка, им се е сторила по-достоверна.

– Говорим за братята на Теган, нали? – поиска да уточни Страйк.

– Ето, виждате ли колко е добър – подхвърли Били наивно възхитен през рамо към мъжа психиатър. – Виждате ли колко много знае? Да – обърна се отново към Страйк. – Тя е по-малката им сестра. Те бяха като нас, работеха за Чизъл. Едно време имаше много да се върши, но после продадоха повечето от земята. Вече не им трябват много хора.

Той отпи още чай, хванал чашата с две ръце.

– Били – заговори Страйк, – знаеш ли къде си бил, след като дойде в офиса ми?

Тикът моментално се върна. Дясната ръка на Били пусна топлата чаша и взе да докосва в бърза последователност носа и гърдите му.

– Бях... Джими не иска да говоря за това – каза той и непохватно остави чашата на бюрото. – Заръча да си мълча.

– Мисля, че е по-важно да отговориш на въпросите на господин Страйк, отколкото да се тревожиш какво мисли брат ти – обади се лекарят зад гърба на Страйк. – Знаеш, че не е задължително да се виждаш с Джими, ако не желаеш, Били. Можем да го помолим да те остави за по-дълго тук, та да си починеш на спокойствие.

– Джими посещаваше ли те там, където беше? – поинтересува се Страйк.

Били задъвка устната си.

– Да – отговори най-сетне. – И нареди да стоя там, че пак съм щял всичко да му объркам. Мислех, че на вратата са поставени експлозиви – обясни с нервен смях. – Боях се, че ако се опитам да изляза, ще се взриви. Надали е било така, нали? – вгледа се въпросително той в Страйк, като търсеше отговора в лицето му. – Понякога ми идват разни сбъркани идеи, като не съм добре.