Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Което може и да е за добро – коментира Мелани. – Той определено не може да се върне тук. Касиди и така е достатъчно разстроена. Не спира да ме пита, дали мисля, че Алек е убил майка й.

— Надявам се да си й казала, че не е.

— Кое те кара да си толкова сигурна?

Робин тутакси й затвори телефона.

Касиди спеше, когато Робин и Блейк излязоха сутринта. Което може и да беше за добро, повтори си фразата на Мелани Робин. Достатъчно трудно бе да се обясни връзката на Алек с Тара.

— Искаш да кажеш, че са имали афера ли? – бе ококорила невярващо очи Касиди. – Тя е мамила тати?

— Тя не беше щастлива, миличка.

— Не, не си права – упорстваше Касиди. – Тя обичаше тати. Те бяха истински щастливи заедно.

Сега Робин заби поглед в бежовите мраморни плочки в краката си и се запита дали Алек е бил напълно откровен с нея. Не се съмняваше, че двамата са имали афера, но какво, ако Тара просто си бе поиграла с него? Ако не е имала никакво намерение да напусне съпруга си, казала е това на Алек онази нощ и той е превъртял?

Не, не беше възможно. Познаваше брат си. Колкото самата тя бе способна да убие някого, толкова и той. Но ако не ги е застрелял Алек, кой тогава?

Някаква млада жена със силно изпъкнали устни и дълга руса коса се приближи към тях. Беше облечена в прилепнали бели джинси и още по-прилепнала кървавочервена блузка. Очевидно не е окръжният прокурор , помисли си Робин.

Жената спря право пред Блейк.

— Здрасти – каза му тя така, сякаш Робин не съществуваше.

— Можем ли да ви помогнем? – попита Робин.

Младата жена дори не погледна към нея.

— Чудех се къде мога да си платя пътната глоба? – В края на изречението гласът й се накъдри флиртуващо.

— Съжалявам – отговори Блейк, – нямам представа.

— Мисля, че този кабинет е ето там – посочи вдясно по коридора Робин.

— Май съм минала точно покрай него. – Жената се помота, усмихвайки се някак очаквателно към Блейк, сякаш бе негов ред да каже нещо. – Добре де. Ами, благодаря – каза тя и се врътна, когато той така и не каза нищо.

— Често ли ти се случва това? – Робин попита Блейк, почти благодарна на блондинката, задето я разсея.

— Кое?

Обичам те, помисли си тя.

Двама души се втурнаха по коридора, единият носеше камера.

— Наведи глава и не поглеждай нагоре – предупредително изрече Блейк, хвана я за ръка, отведе я до близката скамейка и седна до нея. – Прави се, че не ги виждаш.

Седяха в мълчание, Блейк си преглеждаше съобщенията в телефона, Робин бе забила поглед в краката си. Чак след няколко минути вдигна очи и видя Джеф Макалистър да се приближава.

— Това е той. – Тя скочи на крака, щом адвокатът дойде до тях, а репортерът и неговият фотограф го следваха по петите.

— Извинете, господин Макалистър – провикна се репортерът, докато фотографът трескаво снимаше.

— Трябва да ви помоля да се отдръпнете – заяви адвокатът. – По-късно ще направя изявление.

— Мислите ли, че има някакъв шанс вашият клиент да бъде пуснат под гаранция? – пренебрегна желанието му репортерът.

— Както казах, ще направя изявление по-късно. А сега, ако нямате нищо против…

Репортерът и операторът се оттеглиха неохотно. Пред зала номер едно вече бе почнала да се събира малка тълпа.

— Ще пуснат брат ми под гаранция, нали? – попита Робин, перифразирайки въпроса на репортера.

— Много се съмнявам – отговори Макалистър. – Но ще направя всичко по силите си. – Той погледна към Блейк. – А вие сте?

Робин представи двамата адвокати, Блейк се извисяваше като кула над по-ниския мъж. Въпреки жегата навън, Макалистър бе облечен в тъмносин костюм в три части, бяла риза с копчета за ръкавели и вратовръзка на сложни шарки.

— Как е Алек? – попита Робин. – Видяхте ли се с него?

— Не и тази сутрин, не. Но скоро ще го докарат от затвора.

Робин почувства мъничките балончета на паниката да се надигат в гърдите й като шампанско.

— Що за затвор е този с двеста двайсет и седем обитатели? – попита, с надежда звукът на самия й глас да задържи паниката под контрол. – Искам да кажа, кой е измислил точно това число? Защо не двеста двайсет и пет или двеста и трийсет? Що за гений го е измислил това двеста двайсет и седем?

— Робин? – спря я Блейк. – Добре ли си?

— Просто ми изглежда глупаво, това е всичко.

— Може би е по-добре да почакате тук, отвън – предложи Макалистър, когато приставът отключи вратите.

— Не – възпротиви се Робин. – За Алек е важно да знае, че сме тук и вярваме, че е невинен. Брат ми е невинен – обяви тя пред репортерите, които вече се тълпяха пред вратата.