Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— По дяволите тази Тери Главър – измърмори Робин.

— Норис – поправи я Блейк. – Изтъргувала е Главър, забрави ли?

— Какво ще правим?

— Ще докарам колата – каза Блейк. – Ще спра пред вратата.

— Какво искат? – попита Касиди.

— Някакво изявление, предполагам. Снимки.

— На мен?

— Не е нужно да разговаряш с никого – каза й Блейк. – Само се дръж. Веднага се връщам.

— Кой сте вие ? – провикна се един репортер, когато Блейк отвори вратата.

— Касиди! – извика друг. – Касиди, погледни насам.

— Как се чувстваш, Касиди? – ревна третият. – Можеш ли да ни кажеш какво се случи?

— Кой те простреля?

— О, Боже – промълви Касиди, когато вратата се затвори.

— Всичко е наред, миличка. – Робин погледна от единия помощник-шериф към другия. – Не можете ли да направите нещо?

— Предупредени са да стоят на разстояние – отговори единият от тях. – Шерифът пътува насам.

— Страх ме е – обади се Касиди.

— Няма от какво – каза Робин и добави: – По дяволите. И мен ме е страх.

— Наистина ли? И ти ли се страхуваш?

Почти всеки ден от живота ми , помисли си Робин.

— Всичко ще се оправи – каза вместо това.

— Ами тати? – попита Касиди. – Той ще се оправи ли?

— Не зная, миличка.

Касиди бе настояла да види баща им, преди да напуснат болницата. Робин я бе закарала с количката в стаята му и детето поседя до леглото му цели десет минути, държа ръката му и тихичко плака.

— Моля те, тате, събуди се – не спираше да повтаря тя. – Моля те, събуди се.

Грег Дейвис обаче не се събуди и с всеки следващ час надеждата да го стори намаляваше. Предишната нощ бе получил нов удар. Следващият сигурно щеше да го убие, призна пред тях докторът. И все пак, ако изобщо някой можеше да докаже, че грешат, това според Робин бе само баща й.

— Касиди? – Една жена се приближи зад тях.

Първата мисъл на Робин бе, че някой от репортерите бе успял да се промъкне покрай охраната, но когато се обърна видя, че е една от сестрите, които се грижеха за Касиди. Младата жена държеше букет от бели лалета.

— Искахме да ти поднесем това – каза и кимна по посока на двете по-възрастни сестри зад нея, после подаде цветята на Касиди.

— Много ви благодаря – каза момичето. – Толкова са красиви.

— Ти си нашето чудодейно момиченце – каза сестрата.

— Грижи се за себе си – добави другата.

— Ела да ни видиш някой път.

— Беше много мило от тяхна страна – каза Касиди, когато си отидоха.

— Да, наистина.

— Мога ли да ти призная нещо ужасно?

— Ужасно?

Касиди направи знак на Робин да се наведе.

— Не харесвам лалета – прошепна тя.

— Така ли? – засмя се Робин. – Мислех, че всички ги харесват.

— Мама все казваше, че не миришат, повяхват и после умират.

Робин реши, че това бе доста честна преценка.

— Повече ми харесват розите.

— Ще го запомня – каза Робин и в този миг Блейк паркира колата отпред.

— Готови ли сте? – попита единият от помощник-шерифите.

Робин кимна и той отвори вратата. Незабавно ги връхлетя порой от гласове.

— Знаеш ли кой те простреля, Касиди?

— Разпозна ли човека, който уби майка ти?

— Някой познат ли беше?

— Касиди, погледни насам.

— Дай усмивка.

И още гласове, безплътни, безмилостни, стоварващи се отгоре им като гневни юмруци. Робин вдигна ръце пред лицето си, опитвайки да се скрие от любопитния взор на камерата.

— Робин, вярно ли е, че не си говорила с баща си от пет години?

— Брат ти заподозрян ли е?

— Кой мислиш, че е престъпникът?

Точно, когато Блейк помагаше на Касиди да се прехвърли от количката на задната седалка на колата, шерифът спря на паркинга.

— Добре, момчета, назад. Веднага – заповяда той. – Направихте си снимките. Никой няма да отговаря на въпроси днес. Детето е ужасено. Махайте се оттук, по дяволите.

По някакво чудо репортерите се подчиниха и се пръснаха толкова бързо, сякаш шерифът бе хвърлил димна бомба сред тях. Операторът обаче остана и продължи да снима. Робин се настани до Касиди, Блейк седна зад волана и тъкмо се канеше да потегли, когато шерифът почука на страничното стъкло.

— Ще ви предоставя полицейски ескорт до дома – каза той.

— Оценявам го.

— Не обещавам, че лешоядите няма да ни последват. – Прескът надзърна към задната седалка. – Как си, хлапе?

— Добре съм. Получих цветя – Касиди протегна букета напред.

Робин обгърна детето с ръце и го притисна, внимавайки да не го нарани. После му прошепна:

— Искам да съм точно като теб, когато порасна.