Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Наздраве – каза Дони Уорън, извади салфетка от джоба на джинсите си и я подаде на Робин.

— Благодаря.

— Аз съм Дони. Ти сигурно си Робин. Струва ми се, че онзи ден те видях до пътя.

Робин кимна.

— Приятно ми е да се запознаем.

— А аз съм братът на Мелани, Алек – представи се Алек, протегна ръка и примигна, когато Дони я разтърси. – Еха, каубой. Ама че хватка имаш.

— Извинявай – Дони отстъпи крачка назад и Робин забеляза, че в профил лицето му не изглеждаше толкова плашещо, колкото в анфас. В черните му като въглени очи имаше мекота, дори пламъче. И въпреки силната жега, той като че ли се чувстваше удобно в кожата си, потъмняла от слънцето, по карираната му риза нямаше и следа от пот. Един мъж, в мир със себе си и окръжаващата го среда , помисли си тя. Не можеше да си го представи да убива някого.

Но тогава се сети, че бе служил два пъти в Афганистан.

— Тъкмо обяснявах, че учиш Ландън да язди – каза Мелани, загледана как Ландън слиза от сивия си петнист кон.

— Да. Той се учи бързо. Днес се справи великолепно. Нали така, Ландън?

Ландън гледаше в земята под краката си и продължаваше здраво да стиска юздите.

— Много мило от твоя страна – обади се Алек, – да прекарваш толкова време е Ландън.

— Ами, хлапето ми харесва. А и двамата харесваме коне и мотори – отвърна Дони. – Плюс това, съм отраснал с брат, който беше бавноразвиващ се, така че за мен наистина не е кой знае какво. Искате ли да влезете за по едно питие?

— Мисля, че е по-добре да се връщаме – каза Мелани.

— Разбира се – съгласи се Дони. – Тогава друг път. – Той погледна към Ландън. – Аз ще го поема, партньоре – каза и хвана юздите.

— Хайде, Ландън – подкани го Мелани.

— Приятно ми беше да се запознаем – каза Дони на Робин и Алек и те се обърнаха да си вървят. – Утре по същото време, Ландън? Ела и ти – обърна се той към Алек, – ако ти се язди.

— Може и да приема – ухили се Алек към Мелани.

— Ако някой не те застреля преди това – сопна му се тя.

Обаждането дойде на следващата сутрин.

— Робин? – Тънкото гласче трепереше от вълнение.

— Касиди? – отговори Робин.

— Познай какво? Докторът каза, че съм готова да ме изпишат.

Робин погледна към Блейк, който седеше до кухненската маса и си проверяваше пощата на лаптопа.

Какво? – попита я с очи.

— Докторът казва, че Касиди може да се прибере у дома – прошепна тя. – Това е фантастично, миличка. Казаха ли кога точно?

— Каза, че можете да дойдете и да ме вземете по всяко време. Дори веднага. Искам да кажа, ако не ви създавам прекалено много затруднения.

Какво да правя?, – запита се Робин. Това вече не бе нейният дом и на Мелани нямаше да й се понрави тя да взима подобни решения сама. Ала Мелани я нямаше, а тя не можеше да каже на детето, че трябва да си помисли и че ще й се обади по-късно.

— Никакви затруднения, разбира се – каза тя. – Идваме по най-бърз начин.

— Робин…

— Да?

— Можеш ли да ми донесеш някакви дрехи? Бях по пижама, когато… знаеш. А и тя вече не става…

Робин си представи горнището на детската пижама, разкъсано от куршуми и подгизнало от кръв.

— Естествено. Ще идем до къщата и ще вземем нещо. – Полицейската лента, ограждаща имението на баща й, вече бе махната, но от мисълта да се върне там, да види кръвта, заляла леглото на Касиди като одеяло, й се повдигаше. – Знаеш ли какво? Това е първата добра новина от доста време, затова заслужаваш нещо по-специално. Ще идем в някой магазин и ще ти купим нови дрешки.

— Наистина ли? На главната улица има един страхотен магазин, казва се „Трендсетърс“. Обожавам нещата им.

— Нещо конкретно?

— Не. Ти избери.

— Добре. Ще се постарая. Ще се видим скоро. – Робин затвори телефона едновременно с Блейк, който затвори лаптопа.

— Мелани няма да остане доволна.

— Била ли е някога?

— Тя мрази изненади.

— Тя всичко мрази. Ще й се обадиш ли?

— Не – каза Робин. – Денят едва започва. Защо да го разваляме толкова рано?

— Почваш да се учиш – засмя се Блейк.

Мелани се бе събудила в лошо настроение, което става още по-лошо с напредването на сутринта. То достигна своя пик, когато Алек реши да се присламчи към нея и Ландън за ранчото на Дони Уорън.

— Какво? – бе казал той. – Аз харесвам конете. Пък и любовникът ти ме покани.

Отговорът на Мелани бе стоманено мълчание. Бяха тръгнали преди около час и Робин не знаеше кога ще се върнат.

Мелани отказа да обсъжда повече връзката си с Дони. Сподели само, че той бил казал на Ландън, че може да му се обажда винаги, когато нещо го безпокои и му се язди или му се иска да се повози на задната седалка на мотоциклета. Явно, вследствие на прекараното време в Афганистан, Дони страдаше от безсъние, затова бе заявил на Ландън, че може да му звъни по всяко време на деня и нощта.