Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Откъде знаеш, че страда от безсъние, освен ако не си прекарвала нощта при него? – бе попитал Алек. Остриетата, изскачащи от очите на Мелани придадоха ново съдържание на фразата „ако погледите можеха да убиват“.

— Няма нужда да идваш в болницата с мен – обърна се Робин към Блейк сега.

— Не искаш ли да идвам?

— Не казвам това.

— А какво казваш?

Робин си пое дълбоко въздух.

— Искам да дойдеш.

„Трендсетърс“ бе малък, скъп бутик, разположен между една старомодна железария и моден фризьорски салон, точно срещу часовниковата кула със златното кубе. Магазинът бе сравнително нов, открит навярно през последните пет години.

— Не съм сигурна каза Робин, докато разглеждаше блузките с голи рамене и късите полички на манекените по витрината. – Струва ми се, че тези дрехи не са съвсем за възрастта на Касиди.

— Хайде да погледнем. – Блейк задържа вратата отворена за нея.

Още преди да се е затворила зад гърбовете им, към тях се приближи млада жена. Беше на двайсет и няколко, висока и слаба, с дълга до кръста кестенява коса и грим, прекалено оранжев за тена й. По миглите й бе напластена толкова спирала, че Робин недоумяваше как изобщо успява да държи очите си отворени.

— Здравейте. Аз съм Миранда – поздрави ги тя. – Как мога да ви помогна?

Робин набързо огледа ярко осветения магазин. Бе красиво подреден, от двете страни на просторното помещение висяха дрехи, а в центъра имаше три маси със сгънати отгоре най-различни неща. В дъното една от продавачките разговаряше шеговито с клиентка, чиято тупирана руса коса, прихваната с панделка, й придаваше вид на Алиса в страната на чудесата.

— Не съм сигурна отвърна Робин. – Търсим нещо за младо момиче. Вашите неща ми изглеждат малко, как да кажа, прекалено зрели. – Забеляза, че Миранда е облечена в развлечена зелена блузка и жълто-зелени шорти, които бяха изложени за продажба на първата маса.

— О, не – възкликна Миранда. – Тук идват доста тийнейджъри.

— Тя е на дванайсет.

На Миранда това изглежда не й направи впечатление.

— Кой размер носи?

— Не зная точно.

— Висока ли е, слаба, пълничка…?

— По-ниска е от мен, около метър и шейсет, шейсет и два, предполагам. Малко е слабичка, към четирийсет и два-три килограма с мокри дрехи. На дванайсет е – повтори Робин, сякаш това казваше всичко.

— Звучи ми като нула номер. Какъв стил харесва?

— Нямам представа. Каза само, че харесвала вашите неща.

— Наистина ли? Коя е? Ако си пазарува оттук, навярно я познавам.

Робин се поколеба.

— Казва се Касиди.

Очите на Миранда се разшириха, въпреки тоновете спирала.

— Да не говорите за Касиди Дейвис?

За миг Робин се замисли дали да не излъже. Но колко момичета на име Касиди можеше да има в град е размерите на Ред Блъф?

— Да.

— Разбира се, че познавам Касиди. Тя често се отбива тук. Обожава нашите дрехи. Как е сега?

— Много по-добре. Всъщност, изписват я…

— Това е страхотно – не я дочака да довърши изречението си Миранда и се завъртя към дъното на магазина. – Тифани, чу ли това? Касиди Дейвис излиза от болницата.

— Сериозно? – изпищя в отговор Тифани.

— Момиченцето, което беше простреляно ли? – включи се и клиентката, обърна се и Робин видя лицето й.

Не беше Алиса в страната на чудесата.

Мамка му.

— Тери Главър – произнесе тя с примряло сърце, докато жената се приближаваше. Тери Главър беше най-прочутата клюкарка в Ред Блъф. – Радвам се да те видя отново. Мина толкова време.

— Да, така е. Впрочем, преди две години изтъргувах Главър за Норис, така че сега съм Тери Норис. Ти как си?

— Добре.

— Е, предвид обстоятелствата – каза Тери. – Не мога да повярвам какво се случи. Целият град е в шок. – Тери бръкна в чантата си, извади мобилен телефон и още докато говореше, взе да набира някакъв номер. – Обаче новините за Касиди са фантастични. Сигурно изпитваш огромно облекчение.

— Така е. Почакай – какво правиш?

— Само ще кажа на Грант, съпруга ми. Той е репортер за отдела „Техама днес“ на „Рединг рекърд сърчлайт“. Излиза като приложение на неделното издание на вестника. Трябва да го прочетеш. Да, ало – заговори в телефона си тя. – Мога ли да говоря с Грант Норис? Важно е.

— Не. Моля те, не прави това.

— Махнете този телефон – намеси се Блейк.

— Кой сте вие? – Тери отстъпи няколко крачки назад, притиснала телефона към гърдите си.

— Това е Блейк Ъптън, моят годеник.

— Е, приятно ми е да се запознаем, Блейк. Но това е свободна страна.