Дэн Симмонс - Замръзване

— Хансън? — попита мъжки глас. — Джеймс Б. Хансън?

Капитанът не отговори, но отби кадилака встрани на пътя. Това беше гласът на Джо Курц. Сигурен беше, че е той.

— Милуърт тогава? — продължи онзи, като не се спря с последното име, а изброи още няколко, които Хансън беше използвал през годините.

— Курц? — попита най-накрая капитанът. — Какво искаш?

— Не е важно какво искам аз, а какво навярно искаш ти.

Изнудване , помисли си капитанът. В крайна сметка ставаше въпрос за изнудване.

— Слушам те.

— Така и предположих. Куфарът ти е у мен. В него има интересни неща. Помислих си, че сигурно ще си го искаш обратно.

— Колко?

— Половин милион долара — отвърна Курц. — В брой, разбира се.

— Какво те кара да мислиш, че разполагам с толкова много пари в брой?

— Предположих, че онези 200 000 долара, които освободих от сейфа ти днес, са само върхът на айсберга, господин Хансън. Много от хората, за които си се представял, са печелили доста пари — брокер, агент на недвижими имоти, пластичен хирург. За бога, със сигурност ги имаш.

Хансън се усмихна. Бездруго не му харесваше идеята да остави Курц и Фриърс живи, след като се изпареше.

— Да се срещнем. Имам сто хиляди долара в брой в мен.

— До скоро, господин Хансън.

— Почакай! — Тишината от другата страна на линията му подсказа, че Курц все още не е затворил. — Искам Фриърс.

Тишината се проточи.

— Това ще ти струва още двеста хиляди — отговори най-накрая Курц.

— Единственото, което мога да събера в брой, са триста хиляди.

Курц се засмя. Звукът не беше никак приятен.

— Какво пък, по дяволите. Защо не? Добре, Хансън. Ще се срещнем на изоставената гара на Бъфало в полунощ.

— Полунощ е прекалено късно… — започна капитанът, но онзи вече беше затворил.

Остана до бордюра още минута и се загледа в чистачките, които се бореха със силния сняг, като се опита да не мисли за нищо, за да позволи на неутралното дзен състояние да изпълни съзнанието му. Невъзможно му беше да изчисти всичкия шум — тези събития… те продължаваха да валят отгоре му като снега. Хансън не беше играл турнирен шах от години, но тази част от съзнанието му отново се беше активизирала. Фриърс и Курц — приемаше ги като екип, партньори, един опонент с две лица — бяха направили тази партия много интересна и сега пред него стояха следните варианти — да се махне и да остави фигурите на дъската по средата на играта, да събори всички фигури със замахване на ръката си или да ги бие на собствената им игра.

Досега екипът Фриърс-Курц се беше впуснал в нападение дори когато Хансън смяташе, че той прави това. Някак си бяха попаднали на настоящата му самоличност — вероятно заслугата за това беше на Джон Уелингтън Фриърс — и ходовете им след това бяха достатъчно предвидими. Обирът в дома му — чрез който се бяха сдобили с доказателствата си — беше шокиращ, но сега като се замислеше, бе също така напълно предвидим. Те още не бяха отишли в полицията. Това означаваше едно от три неща: а) екипът Фриърс-Курц искаше да го убие, б) Курц можеше да действа зад гърба на Фриърс, за да го изнудва и в действителност да му каже къде се намира чернокожият цигулар, когато му бъдеше платено, или в) екипът Фриърс-Курц искаше да го убие и да вземе парите от изнудването.

Доколкото Хансън помнеше, чернокожият цигулар Джон Уелингтън Фриърс беше прекалено възпитан. Едва ли дори двадесетте години от смъртта на дъщеря му го бяха подготвили за убийство. Със сигурност щеше да предпочете да го предаде на съответните власти. Хансън също така си спомни, че Фриърс често използваше именно тази фраза — „съответните власти“ — по време на политическите им дискусии в Чикагския университет.

Това оставяше Курц. Вероятно бившият затворник ръководеше шоуто, като не се съобразяваше с протестите на Фриърс. Навярно Курц беше потърсил помощ от Фарино. Хансън обаче беше наясно колко ограничено беше влиянието на фамилията в това ново хилядолетие — почти не съществуваше такова — след като старият дон бе мъртъв, ядрото на фамилията беше разпръснато, а онзи наркоман Малкия Скаг лежеше в „Атика“. Хансън разполагаше с информация, че Фарино бяха наели няколко нови човека, но те не бяха нищо особено — касиери, няколко телохранители, счетоводители. Гонзага беше единствената силна фамилия в Бъфало.

Курц беше поискал половин милион долара плюс бонус за Фриърс, които определено бяха достатъчно, за да си осигури помощта на Фарино, но Хансън подозираше, че опонентът му е прекалено алчен, за да дели с някого. Вероятно дъщерята на Фарино, Анджелина, осигуряваше на Курц логистична помощ, без да е запозната с цялата ситуация. Тази теория му се струваше много логична.