Дэн Симмонс - Замръзване

Вдигна поглед и видя, че Дона и Джейсън надничаха в светая му светих.

— Уха, не знаех, че имаш толкова много оръжия — каза хлапето, зазяпало се в оръжейната витрина. — Защо не са ги откраднали?

— Хайде да се качим горе — каза Хансън и ги поведе към втория етаж.

— Доколкото виждам, нищо не е откраднато или преместено тук — констатира Дона. — Радвам се, че Диксън беше при ветери…

Хансън кимна и ги поведе към гостната с двете идентични легла. Направи знак на съпругата и доведения си син да седнат на едното. Той все още беше с палтото си и бръкна в джоба му.

— Съжалявам, че това се е случило — каза със спокоен, уверен и авторитетен глас. — Няма за какво да се тревожим. Знам кой го е направил.

— Така ли? — учуди се Джейсън, който като че ли никога не вярваше на изявленията на пастрока си. — Кой? Защо?

— Престъпник на име Джо Курц — отговори Хансън с усмивка. — Днес ще го арестуваме. В интерес на истината вече намерихме оръжието, което е използвал в още няколко подобни обира. — Той извади .38-калибровия револвер, който беше презаредил.

— Защо това оръжие е в теб? — попита Джейсън, който не звучеше особено убедено.

— Робърт — започна тъповато Дона, както винаги, — има ли нещо, което не е наред?

— Не, скъпа — отвърна Хансън и стреля от нивото на кръста си, като уцели съпругата си между очите. Тя падна на леглото и повече не помръдна. Хансън насочи револвера към доведения си син.

Джейсън не зачака да бъде застрелян. Скочи от леглото и реагира по-бързо, отколкото доведеният му баща предполагаше, че е способен. Хлапето го удари с цялата тежест на тялото си — подобно на хокеистите, които се блъскаха в преградата — преди Хансън да успее да насочи оръжието или да дръпне спусъка. Двамата се отдалечиха от леглото. Джейсън се опитваше да се докопа до оръжието, а пастрокът му — да го държи далеч от него. Ръцете на хлапето бяха по-дълги, но за сметка на това тежеше с близо тридесет килограма по-малко. Хансън използва тежестта на тялото си, за да се отърве от него и да го блъсне в дрешника. Двамата продължаваха да са на крака и да се борят за револвера. Джейсън хлипаше и ругаеше, а Хансън даваше всичко от себе си, за да му се съпротивлява, но сега се усмихваше, без дори да го знае. Забавляваше се с тази неочаквана опозиция. Кой да очаква, че този навъсен малък шибаняк ще е такъв сериозен противник?

Джейсън беше стиснал китката на Хансън в смъртоносна хватка, но освободи дясната си ръка, стисна я в юмрук и се опита да удари пастрока си в най-добрата холивудска традиция. Голяма грешка. Хансън го изрита с коляно в топките и го зашлеви по лицето с опакото на лявата си ръка.

Джейсън изрева и се сви, но продължи да стиска китката му в опит да отклони мерника му.

Хансън изрита краката на хлапето в сгъвките и то полетя към празното легло, като го повлече със себе си. Капитанът успя да извърти дулото на револвера, дори докато доведеният му син беше стиснал китката му с две ръце — задъхан и ругаещ. Хлапето набързо смени тактиката и започна да се моли.

— Моля те, недей, недей. Мамо, помощ. Не, не, не. Проклет да си…

Хансън се прицели по-добре и застреля Джейсън в гърдите.

Хлапето зяпна като риба на сухо, но продължаваше да стиска китката му в опит да избегне втори изстрел. Хансън натисна окървавените му гърди с коляно, извади последния въздух от дробовете му и освободи дясната си ръка от отслабващата хватка.

— Татко… — прошепна раненият тийнейджър.

Хансън поклати глава… не… опря дулото в челото му и натисна спусъка.

Задъхан, останал без въздух и разтреперан от борбата, той отиде в банята в гостната. Някак си беше успял да запази палтото и панталоните си чисти от кръвта и мозъка. Черните му обувки обаче бяха изпръскани. Използва една от сините кърпи, за да ги почисти, след което изми лицето и ръцете си и ги подсуши с друга кърпа.

В гостната беше истински хаос — дрешникът беше разместен, огледалото — счупено, а зелената кувертюра на едно от леглата бе намачкана под мъртвото тяло на Джейсън. Устата на хлапето още беше широко отворена, сякаш в мълчалив писък. Хансън отиде до прозореца и огледа положението навън, но всъщност не се тревожеше, че някой от съседите е чул нещо. Къщите бяха прекалено далеч една от друга и бяха изолирани благодарение на тежката зима.

Снегът се беше усилил, а небето на запад бе потъмняло. Диксън, ирландският им сетер, бягаше напред-назад на пътеката.

Хансън се почувства по-лек, с по-ясно съзнание и изпълнен с енергия, сякаш беше направил доста добра тренировка във фитнеса. Най-лошото се беше случило — откраднаха му куфара със сувенирите — но все още разполагаше с варианти. Джеймс Б. Хансън беше прекалено интелигентен, за да не разполага с резервни планове на резервните си планове. Беше изправен пред провал — един от най-страшните, които бе преживявал — но отдавна очакваше някой да открие, че се представя под фалшива самоличност, както и цялата поредица от псевдоними и престъпления. Един пластичен хирург беше готов да го преобрази в Торонто, след което да започне нов живот във Ванкувър.