Дэн Симмонс - Замръзване

Докато чакаше в салона на болницата таксито му да пристигне, Рафърти се възбуди при спомена въпреки болката и болкоуспокоителните. Съжаляваше, че пиклата беше изпищяла, бе се прибрала в стаята си и бе заключила вратата. Оказа се, че беше излязла през прозореца и слязла по перголата на гаража, а той стоеше като някакъв тъпанар в коридора и заплашваше да изкърти вратата от пантите ѝ, ако не се опомнеше. Рейчъл се беше качила на последния автобус от Локпорт до градската гара, но тогава осъзнала, че не разполага с необходимите пари да напусне Бъфало. Плачеща, премръзнала — успяла да си вземе само един пуловер — най-накрая му се обади. Този факт накара Рафърти да се усмихне. Момичето нямаше при кого другиго да отиде. Вероятно поради тази причина беше оттеглило обвиненията си. Ако искаше да има дом, трябваше да се прибере при него.

Принципно Рафърти щеше да се изправи пред обвинението си за шофиране в нетрезво състояние и да си понесе наказанието, но когато една от сестрите — не онази кучка Гейл Някаква си, която наглеждаше Рейчъл и го гледаше като амфибия, а другата, хубавичката — му каза, че брат му се е отбил да го види на сутринта след катастрофата, кръвта му буквално замръзна. Брат му излежаваше присъда в затвора в Индиана. От описанието на сестрата този човек много приличаше на Джо Курц.

Време беше да напусне града за известно време.

Рафърти се обади на Диди в Хамилтън, Онтарио, и ѝ каза да си докара целулитния задник тук, за да го вземе, но тя не можеше да си тръгне от работа преди пет часа и започна да му се оплаква от приближаващата от езерото буря, така че нямаше начин да я чака. Помоли сестрата да му повика такси, с което смяташе да отиде в Локпорт, да си опакова някои неща — включително онзи .357-калибров „Магнум“ който си купи, след като задникът Курц го заплаши — и да излезе в кратка ваканция. Рафърти съжаляваше, че Рейчъл е била наранена в катастрофата — не ѝ мислеше лошото, но ако не можеше да си държи езика зад зъбите за нещо толкова дребно, е, мамка му, вероятно същото щеше да се повтори в бъдеще и тя пак щеше да го изпорти на ченгетата. А той искаше само малко да я опипа, да я помачка, може би дори да му направи свирка, какво толкова, нямаше да ѝ отнеме девствеността. Рано или късно трябваше да порасне. Или пък не.

Един санитар се приближи до него в салона.

— Таксито ви пристигна, господин Рафърти.

Опита се да стане, но сестрата, която не харесваше, поклати глава и той седна отново в инвалидната количка.

— Политика на болницата — каза тя и го изведе навън под козирката.

Голяма работа, политика на болницата, помисли си Рафърти. Извеждат те извън сградата в инвалидна количка и след това трябва да се оправяш сам. Не им пукаше дали ще се прибереш у дома и ще пукнеш същия ден. Каквото ти е писано.

Таксиметровият шофьор дори не слезе, за да му отвори вратата или да му помогне да се качи на задната седалка. Типично. Грозната сестра го хвана с една ръка, докато се мъчеше да стане от инвалидната количка. Ранената му китка го болеше адски много и беше замаян. Сътресението беше по-лошо, отколкото си мислеше. Стовари се на задната седалка и си пое няколко дълбоки глътки въздух. Обърна се към сестрата, за да ѝ каже, че е добре, но тя вече се беше врътнала и буташе инвалидната количка обратно към болницата. Кучка.

За секунда Рафърти се замисли дали да не каже на шофьора да го закара в един от любимите му барове, може би в онзи на „Бродуей“. Навярно няколко питиета щяха да му помогнат много повече от онези гадни тиленоли, с които го тъпчеха. Реши обаче да не го прави. Първо, валеше много силен сняг и ако изчакаше прекалено дълго, щяха да затворят проклетите пътища. Второ, искаше да си вземе нещата и да е готов, когато Диди дойдеше. Нямаше време за пилеене.

— Локпорт — каза Рафърти на таксиметровия шофьор. — „Локъст стрийт“. Ще ти кажа пред коя къща да спреш.

Онзи кимна, пусна брояча и потегли под снега.

Рафърти потри слепоочията си и затвори очи за минута. Когато отново ги отвори, таксито вече беше на „Кенсингтън“, но пътуваше в грешна посока, към центъра, вместо на изток и после на север. Шибан идиот , помисли си Рафърти през главоболието си. Той почука на бронираното стъкло и отвори малкото прозорче по-широко.

Таксиметровият шофьор се обърна към него.

— Здрасти, Дони — поздрави го Курц.

Хансън пътуваше към „Ройъл Делауеър Армс“, за да подхвърли .38-калибровия револвер в хотелската стая на Курц, когато мобилният му телефон иззвъня. Зачуди се дали да вдигне — животът на капитан Робърт Милуърт беше към своя край — но реши, че ще е по-добре да отговори; не искаше хората в участъка да забележат отсъствието му поне още двадесет и четири часа.