Дэн Симмонс - Замръзване

Курц кимна и се зае отново да наблюдава наблюдателите.

Срещата на Джеймс Б. Хансън със скаутите и техните водачи мина много добре. Капитан Милуърт изнесе кратка реч в заседателната зала и след това хлапетата се снимаха с него. С тях беше дошъл един фотограф от „Бъфало Нюз“, но не и репортер.

По-късно Хансън прекоси улицата до съда за частен обяд с кмета и началника на полицията. Темата беше неприятният натиск, който бе оказван върху града и полицията заради разрасналата се търговия на наркотици, които идваха в Бъфало от Канада, и произтичащото от нея увеличение в убийствата, особено сред афроамериканското общество. Кметът също така изрази безпокойството си, че Бъфало е първата спирка за ислямските бомбени атентатори, които идваха от Канада. Тези му думи накараха Хансън и началникът на полицията да си разменят бързи погледи, с които изразиха скептицизма си относно подобна вероятност някой да иска да взриви града им.

През цялото това време Хансън размишляваше над сложната каша, която се разрастваше като мастилено петно върху кожа през последните няколко дни. Много му се искаше да продължи да използва самоличността на капитан Милуърт поне още година, но събитията от последните двадесет и четири часа правеха това изключително трудно. Много хора трябваше да бъдат погребани, при това съвсем скоро, ако държеше да я запази.

Е , помисли си той, вече погребах много хора. Няма проблем към тях да добавя още няколко.

На Хансън много му се удаваше да прави няколко неща наведнъж, затова лесно даваше коментари и отговаряше на въпросите на началника на полицията и на кмета, докато измисляше стратегии за разрешаването на този проблем, свързан с Курц и Фриърс. Не можеше да се свърже с доктор Хауърд Конуей от Кливланд и това започваше да го тревожи. Навярно дъртата фея беше завела красивото си мускулесто момченце на почивка.

Телефонът на Хансън иззвъня, но той първоначално не му обърна внимание. Звъненето обаче продължи. И продължи.

— Извинете ме, началник, кмете — каза той. — Трябва да вдигна. — Излезе в малката чакалня на ресторанта на съда и отговори на обаждането.

— Скъпи, трябва да се прибереш. Някой е влизал и…

— Чакай, чакай, говори по-бавно, захарче. Къде си? — Дона трябваше да е в библиотеката до три часа.

— Затвориха библиотеката заради бурята, Робърт. Училищата също затварят по-рано. Взех Джейсън на обяд и се прибрахме у дома… Някой е влизал в дома ни, Робърт! Да се обадя ли в полицията? Имам предвид, че вече го направих, тъй като звъня на теб, но знаеш какво искам да кажа…

— Успокой се — каза Милуърт. — Какво са откраднали?

— Мисля, че нищо. Имам предвид, че двамата с Джейсън не виждаме нещо да липсва от къщата. Оставили са вратата на мазето ти отворена, Робърт. Надникнах вътре… Съжалявам, но си помислих, че може още да са вътре… но вратата беше отворена, както и вратичката на големия сейф. Не съм влизала вътре, но те явно са, крадците, имам предвид. Не знаех, че имаш сейф там долу, Робърт. Робърт? Робърт?

Хансън беше залят от ледена вода. Пред очите му се появиха звездички. Той седна на малкия диван в чакалнята.

— Дона? Не се обаждай в полицията. Прибирам се. Остани горе. Не влизай в кабинета ми. Двамата с Джейсън останете, където сте.

— Робърт, защо смяташ…

Хансън прекъсна разговора и отиде да каже на началника на полицията и на кмета, че е изникнало нещо много важно.

Марко им показа уличния телефон на пристанището, на който щеше да се обади Малкия Скаг, за да получи седмичната си информация. Бодигардът обясни, че обикновено с него разговарял Лео. Курц, Анджелина и Марко напуснаха жилищната сграда от южния изход, за да не бъдат видени от Брубейкър и Майърс, които се бяха разположили в северната част на улицата. Анджелина нареди на Марко да се върне в пентхауса, а Курц настрои малкия диктофон, който дъщерята на дона му осигури.

Малкия Скаг се обади точно на обяд. Вдигна Анджелина. Курц можеше да слуша разговора на допълнителната слушалка.

— Анджи… какво, мамка му, правиш тук?

Анджелина потръпна. Мразеше да я наричат така.

— Стиви, исках да говоря с теб… лично.

— Къде, мамка му, са Лео и Марко?

— Заети са.

— Шибани некомпетентни копелета. Ще ги уволня и двамата.

— Стиви, трябва да поговорим за нещо.

— Какво? — Курц усети, че бившият му приятел от затвора звучеше не само ядосан, но и обезпокоен.

— Наемаш ченгета, за да убиват хора. Такива като детектив Брубейкър. Знам, че след смъртта на Хатауей си започнал да плащаш на него.