Дэн Симмонс - Замръзване

— Гейл току-що ми се обади от болницата.

— Каза ли ѝ, че всички сте отседнали у тях?

— Уведомих я по-рано тази сутрин. Тя ми звънна преди малко от стаята на Рейчъл в интензивното. Приятелката ѝ от регистратурата ѝ се обадила, за да ѝ каже, че някакво цивилно ченге я търси. Гейл говореше с мен по телефона, когато онзи отиде при нея, и остави линията отворена, докато разговаряха… беше Милуърт. Хансън. Той дори звучеше като луд, Джо. И опасен.

— Какво му каза Гейл?

— Нищо. Абсолютно нищо.

Курц се съмняваше. Дори с титаниевия куфар, който беше пълен с уличаващи доказателства, сега не беше времето да подценява това създание, което познаваха като Джеймс Б. Хансън.

— Ти, Пруно и Фриърс трябва да се махнете оттам — нареди Курц.

— Ще тръгнем веднага. Ще взема комбито.

— Недей. — Той провери къде се намират в момента. Анджелина беше избрала магистрала „Янгман“, по която да стигнат до града, и линкълнът наближаваше изхода за „Колвин Булевард“. — Завий тук — изкрещя на спътницата си той.

Анджелина го изгледа гневно, но хвърли поглед на титаниевия куфар и зави по рампата към „Колвин Булевард“.

— Ще дойдем след десет минути — каза Курц на Арлен. — Дори след по-малко.

Хансън излезе от болницата и личният му мобилен телефон иззвъня.

— Тъкмо дойдохме до къщата на Димарко на „Колвин“ — съобщи Брубейкър. — Един черен линкълн току-що отби на алеята — или е колата на Димарко, или на другия живущ в двуетажната къща, не можем да видим от толкова далеч. Почакайте малко, отново излиза… колата идва към нас… кара някаква жена, но не е секретарката на Курц. Имаше още някой на предната седалка, но двамата с Майърс не можахме да го видим заради отражението на светлината, а отзад не се вижда нищо заради проклетите затъмнени стъкла… извинете ме за езика, капитане. Какво искате да направим — да наблюдаваме къщата или да последваме линкълна?

— Видяхте ли някой да се качва в колата от дома на Димарко?

— Не, сър. Но трябва да отбележа, че нямаме видимост към страничната врата от мястото, на което сме спрели. Някой може да се е качил през това време. Линкълнът остана на алеята около десет секунди. Но като че ли просто обръщаше.

— Комбито на алеята ли е?

— Да, виждаме го.

— Запомнихте ли номера на линкълна?

Последва кратко мълчание. Хансън беше сигурен, че Брубейкър се е намръщил, защото е бил попитан дали е свършил нещо толкова елементарно за един детектив, но всъщност капитанът нямаше да се изненада, ако той и партньорът му не си бяха направили труда да го запомнят.

— Да — отговори най-накрая ченгето и прочете номера. — На тази улица няма паркинг, капитане, затова се наложи да паркираме в една алея през две къщи. Искате ли да последваме линкълна? Можем да го догоним, ако побързаме.

— Брубейкър, кажи на Майърс да последва линкълна — нареди Хансън. — Нека го провери, докато го следва. Ти остани там и наблюдавай къщата. Опитай се да не привличаш внимание.

— Как да не привличам внимание, като ще стоя на тротоара под снега? — попита Брубейкър.

— Млъквай и кажи на Майърс да тръгва след линкълна. Ще дойда до къщата след пет минути. — Той прекъсна разговора.

— Къде е Пруно? — попита Курц и се обърна на предната седалка, за да погледне двамата пътници на задната. Когато влязоха в алеята, само Арлен и Джон Уелингтън Фриърс прибягаха до линкълна и се качиха в него.

— Тръгна си рано тази сутрин — отговори секретарката. — Призори. Облечен в карирания си костюм. Каза, че ще се скрие пред очите на всички. Смятам, че ще отиде на хотел или нещо подобно, докато всичко свърши.

— Пруно да отиде в хотел? — На Курц му беше трудно да си го представи. — Има ли някакви пари в себе си?

— Да — отвърна Фриърс.

— Един понтиак ни следва — отбеляза Анджелина.

Курц се обърна напред и погледна огледалото за обратно виждане.

— Откъде се появи?

— Беше паркиран през две къщи от мястото, от което взехме тези двамата. Доста бърза, за да ни настигне.

— Възможно е да е съвпадение — каза цигуларят на задната седалка и погледна през страничния прозорец на линкълна.

Курц и Анджелина се спогледаха. Очевидно никой от двама им не вярваше в съвпадения.

— Колата пред къщата ми вчера беше понтиак — каза Арлен.

Той кимна и погледна Анджелина.

— Можеш ли да им се изплъзнеш?

— Кажи ми от кого трябва да ни измъкна. Започвам да си мисля, че днес аз съм наемницата, а не ти.

Курц се замисли за черната ѝ раница, в която имаше 200 000 долара, и за чантата на Хансън с експлозивите.