Дэн Симмонс - Замръзване

Курц си помисли за Арлен и за последния път, в който имаха гости в офиса.

— Не — отвърна той. — Тази вечер ще бъда в „Блус Франклин“ до полунощ. Кажи му да дойде там. Как ще го позная?

— Обича да носи елеци. А сега да се върнем на въпроса ти за Анджелина Фарино. Какво искаш да знаеш?

— Всичко — отвърна Курц.

Доналд Рафърти работеше в главния пощенски офис на „Уилям стрийт“ и обичаше да обядва в един малък бар до Бродуей маркет. Позицията му на началник му позволяваше да се възползва от час и половина обедна почивка. Понякога забравяше да обядва.

Този следобед Рафърти излезе от бара и завари облегнат на автомобила му — „Хонда Акорд“ от 1998 година — някакъв мъж. Той беше бял — първо това му направи впечатление — и носеше късо палто и вълнена шапка. Изглеждаше му бегло познат, но не можеше да се сети откъде. Всъщност днес Доналд Рафърти си беше взел прекалено дълга обедна почивка и сега му беше трудно да намери ключовете за колата в джоба си. Той се спря на пет-шест метра от непознатия и обмисли дали да не се върне в бара, докато онзи не си тръгнеше.

— Здрасти, Дони — поздрави го мъжът.

Рафърти мразеше да го наричат „Дони“.

— Курц — сети се най-накрая той. — Курц.

Онзи кимна.

— Смятах, че си в затвора, задник — каза Рафърти.

— Както виждаш, сега не съм.

Рафърти примига, за да си проясни зрението.

— Ако беше в някой друг щат, щяха да те изпържат на електрическия стол… или да ти бият смъртоносна инжекция. За убийство.

Курц се усмихна.

— Непредумишлено убийство. — Той се беше облегнал на капака на хондата, но сега се изправи и направи крачка към Рафърти.

Онзи отстъпи назад по хлъзгавия паркинг. Отново валеше.

— Какво, да го вземат мътните, искаш, Курц?

— Да спреш да пиеш в дните, в които караш Рейчъл някъде — отвърна той. Гласът му беше спокоен, но твърд.

Рафърти се засмя, но видимо беше изнервен.

— Рейчъл? Не ми казвай, че ти дреме за Рейчъл. За четиринадесет години не изпрати дори шибана картичка на хлапето.

— Дванадесет години — поправи го Курц.

— Тя е моя — отвърна провлечено Рафърти. — Така каза съдът. Всичко е законно. Аз бях съпругът на Саманта, по-точно бившият ѝ съпруг, и Саманта искаше момичето да остане при мен.

— Сам не е искала друг освен нея да се грижи за Рейчъл — отвърна Курц и направи още една крачка към събеседника си.

Рафърти отстъпи с три крачки.

— Сам не беше планирала да умира — продължи бившият частен детектив.

Онзи се присмя на думите му.

— Тя умря заради теб, Курц. Заради теб и оная шибана работа. — Той най-накрая намери ключовете си и ги стисна така, че да щръкнат между пръстите му. Сега гневът му беше примесен със страх. Можеше да се справи с този кучи син. — Дошъл си, за да създаваш неприятности ли, Курц?

Бившият частен детектив не отделяше поглед от Рафърти.

— Защото ако е така — продължи онзи с по-силен и по-уверен глас, — ще кажа на надзорника ти, че ме тормозиш и ме заплашваш, мен и Рейчъл… След дванадесет години в „Атика“ човек не знае какви извратени апетити си развил.

В този момент нещо проблесна в очите на Джо Курц и Рафърти отстъпи с четири крачки назад, докато почти не докосна вратата на бара.

— Ако ми направиш нещо, Курц, ще те пратя толкова бързо в затвора…

— Ако отново караш Рейчъл в пияно състояние — прекъсна го любезно той, — ще те нараня, Дони. — Направи още една крачка напред и Рафърти бързо отвори вратата на заведението, готов да влезе вътре, където барманът — Карл — можеше да извади рязаната си пушка изпод бара.

Курц повече не погледна Доналд Рафърти. Мина покрай него, тръгна по „Бродуей“ и се изгуби в силния сняг.

Курц седеше в затъмнения и задимен клуб „Блус Франклин“ и си мислеше за информацията, която Пруно му даде за Анджелина Фарино, и какво можеше да означава тя. Мислеше си и за двамата детективи от отдел „Убийства“ в колата без отличителни знаци, които го проследиха дотук. Това не беше първият път, в който му се лепваха през изминалите няколко седмици.

„Блус Франклин“ се намираше на „Франклин стрийт“ малко по-надолу от „Рю Франклин Кофихаус“ и беше вторият най-стар клуб за блус и джаз в Бъфало. Обещаващите таланти се появяваха на сцената му по пътя си нагоре и след това се завръщаха без много шум, когато станеха известни изпълнители. Тази вечер щяха да се изявят един местен джаз пианист на име Коу Пиърс и квартетът му. Мястото беше наполовина пълно и хората бяха позаспали, но Курц се настани на обичайната си малка маса, която беше най-далеч от вратата, и седна с гръб към стената. Съседните маси бяха празни. От време на време собственикът и барман на заведението, Татко Брус Уолъс, и внучката му Руби идваха да си разменят някоя дума с него и да проверят дали не иска още една бира. Не искаше. Той беше дошъл заради музиката, а не заради пиячката.