Дэн Симмонс - Замръзване

Курц продължи да мълчи.

— Кристъл беше убита преди двадесет години от човек, когото всички познавахме и на когото имахме доверие — колега от факултета. По онова време преподавах в Чикагския университет и живеехме в Еванстън. Джеймс Б. Хансън беше професор по психология. Той имаше семейство — съпруга и дъщеря на годините на Кристъл. Двете яздеха заедно. Купихме кон на дъщеря си — казваше се Дъсти — и го настанихме в една конюшня извън града, където Кристъл и Дениз, така се казваше момичето на Хансън, яздеха всяка събота, когато времето го позволяваше. Двамата с колегата ми се редувахме кой да ги кара дотам и ги изчаквахме, докато вземаха уроци по езда — един уикенд беше той, на следващия — аз.

Фриърс млъкна и си пое глътка въздух. Зад гърба му се разнесе някакъв шум и той се обърна да провери какво става. Коу и квартетът му се завърнаха на сцената и подхванаха бавна версия на Inchworm , която напомняше на стила на Патриша Барбър.

Фриърс се обърна отново към Курц, който беше вдигнал предпазителя на пистолета си, бе го оставил в джоба си и бе извадил и двете си ръце на масата. Не взе снимката на момичето, нито я погледна.

— През един от уикендите — продължи цигуларят, — Джеймс Б. Хансън дойде да вземе Кристъл и каза, че Дениз е болна и с температура, но било негов ред да ги кара и искал да го направи. Вместо да я закара в конюшнята, той я завел в гората в покрайнините на Чикаго, изнасилил я, измъчвал я, убил я и оставил голото ѝ тяло да бъде намерено от туристи.

Досега тонът на Фриърс беше спокоен и равен, сякаш рецитираше история, която не означаваше нищо за него, но сега млъкна за минута. Когато продължи отново, се усещаше, че гласът му — макар да не трепереше — е под известно напрежение.

— Може би се чудите, господин Курц, откъде сме толкова сигурни, че Джеймс Б. Хансън е извършителят на това престъпление. Е, той ми се обади, господин Курц. След като уби Кристъл, ми се обади от уличен телефон — това се случи преди влизането в употреба на мобилните телефони — и ми каза какво е направил. Каза ми също така, че се прибира у дома, за да убие съпругата и дъщеря си.

Квартетът на Коу Пиърс завърши с отнесената Inchworm и подхвана интерпретация на Flamenco Sketches , в която като гост музикант щеше да се изяви младият чернокож тромпетист Били Евърсол.

— Веднага се обадих в полицията — продължи Фриърс. — Те се насочиха към дома на Хансън в Оук Парк. Той успял да стигне пръв. Рейндж ровърът му бил паркиран отвън. Къщата горяла. След като пламъците угаснали, намерили телата на госпожа Хансън и Дениз — двете били застреляни в тила с едрокалибрен пистолет — и овъгленото тяло на Симънс Джеймс Б. Хансън. Идентифицирали трупа му по данни от стоматологичния му картон. Полицията заключи, че е използвал същото оръжие и върху себе си.

Курц отпи от бирата си и остави чашата на масата.

— Преди двадесет години.

— Без един месец.

— Явно вашият Джеймс Б. Хансън не е наистина мъртъв.

Джон Уелингтън Фриърс примига зад кръглите си очила „Армани“.

— Как разбрахте?

— Защо иначе ще се нуждаете от детектив?

— Ах, прав сте. — Чернокожият цигулар облиза устни и си пое нова глътка въздух.

Курц осъзна, че човекът изпитва силна болка — не просто екзистенциална и емоционална мъка, а сериозна физическа болка, каквато причиняваха тежките заболявания. Тази болка затрудняваше дишането му.

— Той не е мъртъв. Видях го преди десет дни.

— Къде?

— Тук, в Бъфало.

— Къде?

— На летището, втори терминал, ако трябва да бъда по-конкретен. Тъкмо си тръгвах от Бъфало — имах две участия в „Клайнханс Мюзик Хол“ — и щях да летя за „Ла Гуардия“. Живея в Манхатън. Вече бях минал през детектора за метали, когато го видях от другата страна на зоната. Носеше скъпа кафява кожена чанта и вървеше към изхода. Провикнах се след него, изрекох името му и се опитах да го догоня, но охраната на летището ме спря. Не можех да мина през детекторите за метал в обратната посока. Докато охраната ми позволи да го направя, вече беше станало късно.

— И сте сигурен, че е бил Хансън? — попита Курц. — По същия начин ли изглеждаше?

— Не — отвърна Фриърс. — Сега е с двадесет години по-стар и с петнадесет килограма по-дебел. Хансън винаги е бил едър мъж, играл е футбол в колежа в Небраска, но сега е още по-голям и по-внушителен. В Чикаго беше с дълга коса и имаше брада — все пак беше началото на осемдесетте години — а сега е с къса сива коса, подстригана като на военен, и е гладко избръснат. Не, човекът, когото видях, въобще не приличаше на Джеймс Б. Хансън от Чикаго отпреди двадесет години.