Никки Френч - В здрача на вторник

Мери Ортън лежеше просната така, сякаш се беше опитала да се обърне по гръб и не беше успяла.

— Мери — каза Фрида нежно. — Мери, тук съм. — Фрида се взря в очите й. В тях видя леко проблясване, което я озадачи.

— Мери — повика я отново Фрида и още веднъж забеляза лекото потрепване в очите й. Внезапно Фрида разбра какво означаваше това едва доловимо движение. Полуживата Мери Ортън не гледаше в нея, а над рамото й и Фрида си помисли: „О, не. О, не“. Усети силен удар в гърба, от едната страна. От там нататък всичко протече много бавно и тя имаше време да си помисли: „Колко бавно се случва всичко“. Последва нов удар, този път в корема. Следващата й мисъл беше: „Защо ме удрят така?“ След това съвсем спокойно си спомни, че е чела, че когато те намушкат с нож, не разбираш, че си намушкан. Не го усещаш като остър, а като тъп удар с боксова ръкавица. Фрида вдигна ръце, опитвайки се да се защити, но следващият удар се стовари върху крака й и тя изведнъж усети нещо топло и мокро. Фрида осъзнаваше, че повече не може да стои на краката си. След малко се строполи по лице върху кремавия килим на Мери Ортън. Усещаше допира на нишките му до устата си и в този миг се почувства твърде уморена. Искаше само да поспи. Разбираше, че така се чувстват хората преди смъртта си, а тя не искаше да умре и направи нечовешко усилие да се изправи.

Видя едно лице, лице на младо момиче. Беше намерила Бет; Бет я беше намерила. Всичко се случваше като насън. А нещата, които до този момент протичаха бавно, изведнъж започнаха да се развиват с голяма скорост. Около нея всичко се сливаше в бясна смесица от усещания, звуци, движение. Като че ли някой я движеше, като че ли тя самата се движеше, а после всичко отново забави ритъма си, спусна се мрак, стана й топло, после студено. Усети как главата й падна назад, а кракът я заболя толкова силно, че изкрещя. Като че ли виждаше нещо и някого, но това й струваше голямо усилие. Болката затихна и тя потъна в дълбок, благословен сън.

Не приличаше на обичайно събуждане. Беше болезнено, на пресекулки, възприятията й бяха объркани: мръснобял таван, надвесени над нея лица, лица, които говореха неразбираеми неща, мирис на сапун, нещо мокро по тялото й, приглушен говор. Познати лица: Санди, Саша, Джоузеф, Рубен, Джак, Карлсън, Оливия, Клои, дори Ивет. Някои плачеха, други се усмихваха. Идваха до нея, поставяха ръце на рамото й, на лицето й, а тя не можеше да им каже, че знае, че са там. Говореха й. Говореха за нея шепнешком. Джоузеф й пееше украински приспивни песни между риданията си, а Саша й четеше стихове. Чу как отвън в коридора Клои крещеше на някого с пресипнал от гняв глас и й се прииска да може да каже на избухливата си и нетактична племенница, че не си струва, че нищо не е толкова важно, но не можеше да движи устните си. Хрумна й забавна мисъл: всичко това можеше да мине за приятелско събиране, организирано от Фрида Клайн. Не можеше да се обърне. Понякога имаше чувството, че се задушава. През повечето време спеше.

А после, един ден, някакъв глас я попита:

— Фрида, чуваш ли ме? Мигни с очи, ако ме чуваш. — Тя примигна. — Ще броя до три, после ще извадим тръбата, а ти трябва да кашляш и да дишаш. Добре: едно, две, три.

Фрида се почувства така, сякаш й изтеглиха вътрешностите през устата, сякаш ги повърна, а после започна да кашля продължително.

— Добро момиче! — каза гласът.

— Не съм момиче — изхриптя Фрида и искаше да добави, че не е добра, но се отказа: не си струваше усилието. Прекарваше повечето време в сън, с краткотрайни неясни пробуждания. Това Саша ли беше на стола до леглото, с книга в ръце?

Ето я отново, с ръка върху нейната, втренчила поглед в лицето й. Този път я попита с тихия си, нежен глас:

— Чуваш ли ме, Фрида?

Не можа да чуе какво й отговори Фрида, затова се наведе много ниско и тя прошепна в ухото й:

— Вода.

Саша повдигна внимателно главата й и допря чашата до устните й. Водата беше топла и приятна на вкус.

— Фрида? — каза Саша. — Докторът ще дойде да разговаря с теб утре. Ако се чувстваш добре.

— Ти каза, че мога да ти разкажа.

— За какво?

Беше й трудно да произнася думите.

— Когато почувствам необходимост да го споделя с теб.

Тя се опита да продължи, стиснала тясната хладна длан на Саша, докато апаратът зад нея пиукаше равномерно.

— Добре, добре — каза Саша и я целуна по бузата. — По-късно ще поговорим.

— Някой ден — изрече бавно Фрида, потъвайки отново в тъмните води.

На следващия ден беше по-различно. Фрида се събуди с ясно съзнание. Тя седна в леглото и огледа болничната стая: три легла отсреща и две между нея и прозореца. Една от болните се оплакваше на някаква сестра, а зад завесата до нея се чуваше гласът на възрастна жена, която непрекъснато повтаряше думата „учителка“. Навън беше облачно и Фрида се чувстваше ужасно. Гърлото я дразнеше и цялото тяло я болеше. Докараха количка със закуска: овесена каша, чай с мляко, портокалов сок. Всичко й се стори отвратително.