Никки Френч - В здрача на вторник

— Щом храниш гълъби, защо да не храниш и плъхове? — заключи Фрида.

— Да се изкачим ли по-нависоко? Гледката оттам е по-просторна — предложи Санди.

— След малко — отвърна Фрида.

— Неслучайно настоях да дойдем точно в този парк. Причините са сантиментални. Не очаквах да дойдеш на сватбата. Мислех, че си ме изтрила от живота си и бях много, много щастлив, когато те видях.

— Да — каза на свой ред Фрида. — Да, и аз бях много щастлива. — Струваше й се, че оттогава е минал цял век.

Край тях мина патица, следвана от движещи се в редица малки патенца.

— При нормални обстоятелства бих ти казал, че думите ти са музика за ушите ми — каза Санди. — Но сега ще се въздържа. — Той се обърна към нея и я прегърна. — Фрида, не знам как точно да се изразя — просто знам, че за теб е било ужасяващо и ако почувстваш желание да ми разкажеш…

Фрида сбърчи нос.

— Очакваш да ти кажа, че съм травмирана?

— Всеки на твое място би бил травмиран.

— Не знам. Ще видим. Тъжно ми е за Мери Ортън. Когато затворя очи, ясно я виждам как ме гледа. В последните мигове от живота си тя ме гледаше и предполагам, че си е мислила: „Но нали каза, че ще ме защитаваш? Нали ми обеща, че всичко ще бъде наред?“. Не знам какво друго можех да направя. Обадих се в полицейското управление. Обадих се и на телефона за спешни повиквания. Отидох в дома й.

— Направила си, каквото си могла.

— Тя имаше двама синове, които почти не се интересуваха от нея. Беше станала жертва на измама и ме помоли за помощ, а после я убиха. Е, сега двамата й синове са получили парите от наследството, така че поне някой е щастлив.

— Начинът, по който говориш, не е типичен за теб, Фрида. Не би казала това на някого от своите пациенти.

— Ако казвам на пациентите си това, което казвам на себе си, повечето от тях ще се самоубият.

— Предполагам, че внимаваш какво казваш и на Джоузеф, когато се обвинява за смъртта на Мери Ортън.

— Разбира се. — Изражението й се смекчи. — Казвам му, че е направил това, което е зависело от него, и че аз е трябвало да го изслушам.

— Значи за всички останали важи едно правило, а за теб — друго.

— Да.

— Защо?

— Трудно е за обяснение.

— На всеки би се отразило зле премеждието, през което ти премина. Но пред мен не говориш, че те намушкаха с нож и едва не умря. А когато понякога все пак споменаваш инцидента, говориш единствено за Мери Ортън, за Джанет Ферис, дори за Бет Кърси, която едва не те уби. А също и за Алън Декър и Кати Рипън. Всички тези хора вече са мъртъвци. Според мен ти твърде много мислиш за тях и приемаш гибелта им твърде лично. — Санди спря и се загледа в острия пламък в очите на Фрида. — За какво мислиш?

— Почакай — каза тя и се обърна, обгръщайки с поглед парка.

Когато отново го погледна, лицето й бе по-бледо от всякога, а очите й неспокойно проблясваха.

— Искам да споделя нещо.

— Слушам те.

— На никого не съм го казвала. — Тя си пое дълбоко дъх. — Когато бях на петнайсет години, баща ми се самоуби. — Тя вдигна предупредително ръка към Санди да не казва нищо и да не се навежда към нея. — Обеси се на тавана на къщата ни.

— Много съжалявам, Фрида.

— Аз го намерих. Прерязах въжето, но той, разбира се, вече беше мъртъв. Беше изпаднал в дълбока депресия, но аз си мислех, че мога да му помогна. Мислех си, че мога да го накарам да се почувства по-добре. Все още сънувам как се появявам при него навреме. Един постоянен кошмар. — Тя го погледна с големите си очи. — Не успях да му помогна навреме. Нито на Мери Ортън. Нито на Джанет Ферис. Нито на Кати Рипън. Нито на горкия Алън. Все хора, които ми имаха доверие, а аз ги предадох.

— Не, скъпа.

— Все едно нося някакво проклятие. По-добре стой далеч от мен.

— Не можеш да ме държиш надалеч.

— Ох! — въздъхна Фрида. За момент Санди си помисли, че тя ще се разплаче. Фрида пристъпи напред и го погали с длан по бузата, вперила поглед в него. — Какво ще правим, Санди?

— Ще си дадем време.

— Ще си дадем време?

— Да.

— Значи ще се върнеш в Щатите, а аз ще остана тук?

— Да. Но този път ще е различно.

— Защо?

— Заради парка „Уотърлоу“. Заради среднощната ни разходка край реката. Заради това че ми показа как водата й тече скрита под земята, без да пресъхне или да изчезне. Заради това че те познавам.

— Да — изрече Фрида с нежен глас. — Познаваш ме.

— Здравей!

Санди и Фрида се огледаха. Едно малко момиченце беше застанало до Фрида и стискаше букет от жълти нарциси в дланите си. Подаде ги на Фрида, протегнало напред ръце и изправено на пръсти. Фрида взе нарцисите и каза: