Никки Френч - В здрача на вторник

— Но какво точно е станало?

— Да оставим това за по-късно, Фрида.

— Не — настоя Фрида. — Разкажи ми сега.

— Добре, добре — съгласи се Карлсън. — Ето какво най-вероятно се е случило. Действала си при самоотбрана. След като си била намушкана, макар и губейки кръв, си успяла да се пребориш с нея, изтръгнала си ножа от ръцете й и на свой ред си я намушкала, защитавайки себе си.

— Как?

— Моля?

— Как съм я пробола?

— Починала е от загуба на кръв, причинена от разрез в областта на гърлото.

— Прерязала съм й гърлото.

— Да, а после си взела колана й и си го пристегнала около крака си. Лекарите казват, че ако не си направила това, си щяла да умреш от остра кръвозагуба за около две минути.

Фрида посочи с ръка чашата с вода. Карлсън я допря до устните й. Всяка глътка й причиняваше болка.

— А сега поспи — каза той. — Всичко ще се оправи.

— Добре — отвърна Фрида. В момента говоренето за нея беше най-трудното нещо на света. — Само още нещо.

Той се наведе по-близо.

— Слушам те.

— Не съм го направила аз.

— Вече ти казах. Няма да имаш неприятности. Било е акт на самозащита.

— Не — възрази Фрида. — Не съм била в състояние да го направя. Освен това… — Фрида се помъчи да си спомни моментите преди да загуби съзнание. Опита се да ги разграничи от всичко, което беше последвало: забравата, кошмарите, миговете на очакване. — Тогава чух нещо. Но така или иначе аз знам. Бил е той.

Карлсън се озадачи, а после го обзе паника.

— Какво значи „той“?

— Знаеш кого имам предвид.

— Не казвай това — изсъска Карлсън. — Дори не си го и помисляй.

Санди паркира колата до западната порта на парка „Уотърлоу“. Докато се изкачваха по стръмната „Суейнс Лейн“, Фрида се беше почувствала така, сякаш излитаха и Лондон оставаше зад гърба им.

— Мисля, че паркът този път е отворен — каза Санди с усмивка и прикрита тъга.

Фрида примигна, докато слизаше от колата. Все още усещаше болка, особено след по-продължително седене.

— Ще се справиш ли? — попита Санди.

През цялото това време след инцидента Фрида ненавиждаше болката, терапията, лекарствата, непрестанните болнични посещения, но още повече мразеше съчувствието, вниманието, загрижеността, изразът в очите на околните, когато я видеха, начинът, по който се опитваха да кажат подходящите думи. Тя влезе през портата бавно и сковано. Безброй жълти нарциси се поклащаха от вятъра.

— Днес е истинска пролет — каза Санди. — За пръв път се усеща.

Фрида се хвана за ръката му, за да се движи по-лесно.

— Ако не говориш за пролетта и как тя е символ на възраждането и новия живот, тогава и аз няма да кажа, че това е най-жестокият месец.

— Не е ли април най-жестокият месец?

— И март е не по-малко жесток.

— Добре — каза Санди. — Тогава ще си мълча и изобщо няма да говоря колко прекрасен е днешният вторник, колко красиви са нарцисите и че паркът „Уотърлоу“ е разположен на чудесно място, откъдето се вижда цял Лондон. Можем да прескочим до съседното гробище, ако това по-приляга на настроението ти.

— Познаваш ме — отвърна Фрида. — Обичам да се разхождам из гробищата. Но днес тук е много хубаво. Харесвам този парк. Не знам как е спечелил богатството си сър Сидни Уотърлоу 57 57 Сър Сидни Уотърлоу (1822-1906) е английски филантроп и политик, който е известен с това, че дарява на Лондонската община част от имотите си, между които и парка „Уотърлоу“ под мотото „градина за онези, които нямат градини“. — Бел.прев. . Но той е подарил този парк на Лондон и съм му благодарна за това. Благодарна съм и на теб.

— Е, по-скоро трябва да сме благодарни за друго…

Фрида въздъхна.

— Санди, знам какво преживя заради мен, знам и това, което ти е трудно да изречеш. Ти си истински джентълмен. Върна се от Америка, срещнахме се отново и беше хубаво. Не, беше прекрасно. Това време трябваше да бъде отредено само за нас, за да помислим как ще продължим по-нататък, да вземем важни решения, да се радваме един на друг. Вместо това ти идваше при мен всеки ден и седеше с часове край болничното ми легло, гледаше ме как пия със сламка пилешки бульон и как пишкам в подлога.

— И си мислех, че може да умреш.

— Също и това.

— Само при мисълта, че можеше да умреш…

— Знам.

Тръгнаха към езерото. В парка беше оживено, край алеята се бяха разположили цели семейства. Деца хранеха патиците, гълъбите и катеричките с ядки и късчета сух хляб.

— Погледни — каза Санди.

Едно малко момче хвърляше фъстъци към огромен плъх, който беше излязъл на тревата изпод листата на един рододендрон.