Никки Френч - В здрача на вторник

— Може би ти ще ми помогнеш — каза тя, насилвайки се да говори спокойно. — Току-що открих в пощата си кратко писмо от Джоузеф — мой близък познат, строител, който направи някои малки ремонти в къщата на Мери Ортън. Оказва се, че Мери Ортън все пак е направила ново завещание. Приписала е една трета от всичко, което притежава, на Робърт Пуул. — Отсреща мълчаха. — Ивет, там ли си?

— Извинявай, Фрида, не получи ли уведомителното писмо? Вече не си част от екипа.

— Няма значение. Нима не разбираш? Новото завещание променя всичко. По всяка вероятност Пуул е щял да убие Мери Ортън, след като вече е знаел, че ще наследи стотици хиляди лири след нейната смърт.

— Значи е извадила късмет, че Пуул е бил убит.

— Но Бет Кърси е жива.

— Няма място за притеснение. Охраняваме родителите й.

— Родителите й никога не са били в опасност. Разговарях с Лорна Кърси. Бет изобщо не е била заплаха за тях. Тя се стреми да върши неща, за които е убедена, че определени хора биха искали да направят, с мисълта, че така им помага. И именно когато прави това или когато се опитват да я спрат, тя става агресивна. Изключително агресивна. Трябва да поставите охрана на Мери Ортън.

— Това би имало смисъл, ако Пуул беше жив.

— Не. Нима не разбираш? Тя ще се опита да изпълни всички негови желания. А ако едно от тях е било Мери Ортън да умре… Ивет, ще предадеш ли на Карлсън думите ми?

Последва пауза.

— Ще му кажа какво те тревожи. Виж, Фрида, защо просто не се откажеш? Онова копеле Нютън ни нанесе удар под кръста и сега се опитваме да се съвземем. Случаят е приключен… Моля те. Съжалявам, че стана така, но в момента имаме да решаваме наши си проблеми.

— Просто предай на Карлсън — каза Фрида.

Но Ивет вече беше затворила. Тя отново набра номера на Мери Ортън, но както и преди, телефонът звъня продължително, без никой да отговори. На кого друг да се обади? Може би Джоузеф все още работеше по къщата? Или е някъде наблизо? Реши да му звънне, но веднага се включи гласова поща. Тя се загледа през прозореца. Движението не беше чак толкова натоварено. Когато пресякоха реката, Фрида отново позвъни на Ивет.

— Обади ли се на Карлсън? — попита тя.

— Казах ти. Ще се свържа с него когато мога. А сега, много те моля… — И отново затвори телефона.

Фрида остана така, вторачена в безмълвния апарат. Зави й се свят. Нищо повече не можеше да направи. После й проблесна една мисъл: можеше да направи още нещо. Какво толкова? Тя набра 999.

— „Спешни повиквания“. За коя служба, моля?

— Полиция.

Чу се прищракване и бръмчене, след което се обади друг женски глас.

— Ало, тук е полицията. Какъв е поводът за спешното ви обаждане?

Фрида даде адреса на Мери Ортън.

— Видях непознат човек да се промъква в къщата.

— Кога се случи това?

— Преди няколко минути.

— Можете ли да ни дадете описание?

— Не… Да, видях нож. Това е всичко.

— Ще изпратим кола. Името ви, моля?

Фрида си представи какво биха си помислили Карлсън или Ивет. Имаше чувството, че къса последната тънка нишка, която я свързва с тях. Но кое беше по-ценно: нещата, които не си направил, или нещата, които си свършил?

Когато таксито зави по улицата на Мери Ортън, Фрида очакваше, че ще види полицейски коли с мигащи светлини, но такива нямаше. Помисли, че Джейк Нютън сигурно беше прав. Отчайващо положение! Тя подаде на шофьора банкнота от двайсет лири.

— Нямам дребни — каза той.

— Задръжте рестото.

Фрида тръгна към къщата. Нямаше предварителен план. Щеше да действа според ситуацията. Посегна да натисне звънеца, но видя, че входната врата е открехната. Бутна я и тя се отвори. Може би беше пристигнал патрулиращ полицай? Или пък Джоузеф работеше вътре? Фрида прекрачи прага.

— Мери? — провикна се тя. — Госпожо Ортън?

Никой не отговори. Сърцето й заби лудо, усещаше го как пулсира във врата и гърдите й. В устата си усети кисел вкус: недостигът на кислород беше довел до образуването на млечна киселина. Това се получава, когато човек тича бързо или когато… Отново се провикна. Какво да прави? Не можеше да се обади в полицията. Вече го беше направила. Къде, по дяволите, се бавеха? Вероятно ги бяха извикали някъде по фалшив сигнал. Може би и това тук бе фалшива тревога. Тя се отправи към кухнята. Стъпките й отекнаха стряскащо високо, сякаш й казваха, че се намира там, където не й е мястото.

Кухнята беше празна. На масата имаше керамична чаша с недоизпит чай и разтворен вестник. Фрида се наведе и докосна чашата. Беше топла. Не гореща, както когато си налял току-що приготвен чай, но по-топла от температурата в стаята. Може би Мери Ортън беше излязла и беше забравила да затвори вратата. Фрида излезе от кухнята. Имаше ли смисъл да я търси из стаите? Тя отвори вратата на всекидневната и влезе вътре. Олюля се и преглътна мъчително, когато видя Мери Ортън. Тя лежеше насред стаята, близо до библиотеката. Отначало й беше трудно да се ориентира в ситуацията, имаше чувството, че наблюдава възрастната жена през дълга тръба. Първата й мисъл беше, че е паднала, както често се случва с хора на нейната възраст. Те падат и си чупят тазобедрената става; понякога не могат да станат и остават да лежат, без никой да ги открие, докато умрат. Постепенно обаче Фрида осъзна, че това, което й се беше сторило като сянката на Мери Ортън на кремавия килим, всъщност беше кръв. Кръвта на Мери Ортън. Тя изтича до нея, опитвайки се да си спомни кои точки от тялото й трябваше да притисне. Твърде отдавна беше учила анатомия.