Никки Френч - В здрача на вторник

— Ето такива разходки обичам — пошегува се Санди. — Лежиш си в леглото, не е нужно да ставаш. Накрая приключваш с обиколката.

— Само дето горката Бет Кърси и Дийн Рийв са все още някъде навън. Ние си лежим в топлото легло, а те са… неизвестно къде.

— Те не са твой проблем — отвърна Санди. — Има кой да се погрижи за тях.

На другата сутрин Фрида беше в отлична форма и напълно в ролята си на психотерапевт. Навеждаше се напред в креслото си, задаваше точните въпроси, взимаше хартиена кърпичка от кутията и я подаваше на поредната разплакана пациентка. Размести някои от предварително насрочените часове. В края на всеки сеанс си водеше стриктни бележки и си правеше краткосрочни планове.

Но през цялото време умът й беше другаде. Измъчваше я някакво подсъзнателно усещане, че някъде нещо не е наред. Първата й мисъл беше, че може би е свързано с нея. Работата с Карлсън и полицията й беше подействала като наркотик и сега, когато изведнъж й я бяха отнели, се проявяваха симптомите на абстиненцията. А може би беше някаква проява на суета? Може би й липсваше вълнението, възбудата и специалното внимание? Спомни си за Телма Скот, която беше дошла лично да се види с нея, за да й предложи помощта си и й беше оставила визитната си картичка. Фрида си помисли, че може би е време отново да започне да посещава психотерапевт.

Замисли се и за Санди. Беше в Лондон по работа, но само за няколко седмици. След около месец щеше да се върне в Ню Джърси. Какви всъщност бяха причините, поради които бе решила, че е невъзможно да замине с него? „Ние всички се боим да приемем свободата, която наистина притежаваме.“ Веднъж някой й беше казал това. Рубен ли? Или го беше прочела някъде? Нима тя се боеше от собствената си свобода?

Но по-голяма част от съзнанието й беше заето от други мисли. Усещането за тях беше странно. Те бяха като непознати звуци, идващи отвън. Фрида не можеше да разбере дали я викат, или идват за нея. Усети порив, който беше трудно да определи, но който я караше да излезе и да тръгне нанякъде. В дванайсет на обяд, след последния сеанс за деня, Фрида влезе в малката баня в съседство с кабинета си, наля си чаша вода и я изпи на големи глътки, после още една. След това седна и довърши бележките си за сеанса.

Тръгна към вкъщи, без да бърза. Не беше гладна. Предпочиташе да си легне и да поспи. Когато отвори външната врата, видя обичайната купчинка от писма. Вдигна ги от изтривалката. Повечето бяха рекламни брошури; имаше сметка за газ, покана за научна конференция и едно писмо без пощенска марка, очевидно донесено на ръка. На плика беше написано само името й с почерк, който сякаш й беше познат. Да, разбира се — беше на Джоузеф. Учуди се защо е предпочел да пусне писмо в отвора за пощата, вместо да дойде да се видят. Да не би да го е отблъснала по някакъв начин? И него ли? Ами да. Сега си спомни за краткия им разговор на рождения ден на Саша. Беше се опитал да й каже нещо важно, но тя отказа да го изслуша. Отвори плика и прочете писмото:

Скъпа Фрида,

Извинявай. Знам, че си ми сърдита. Много съжалявам. Тогава опитал се да говори с теб за този документ на Мери Ортън. Тя искала да го изгори. Аз й казал аз покажа го на теб. Съжалявам. Може би ще се видим скоро.

Твой добър приятел,

Джоузеф

Фрида прочете завещанието на Мери Ортън. Постоя няколко секунди, забила поглед в стената, а мислите й препускаха бясно.

— Мили Боже! — внезапно извика тя, втурна се към хола, намери бележника си и го запрелиства припряно. Намери номера на Мери Ортън и го набра. Остави телефона да звъни продължително — десет-петнайсет пъти. Затвори го и остана неподвижно, докато реши какво да прави. После пъхна бележника в джоба си и тичешком излезе от вкъщи. На „Кавендиш стрийт“ махна на едно такси и каза на шофьора адреса на Мери Ортън. Той направи гримаса.

— Дявол да го вземе! Знаете ли как се стига дотам?

— Не съм таксиметров шофьор — отвърна Фрида. — Все пак, защо не опитаме по „Парк Лейн“, „Виктория стрийт“ и гара „Виктория“, а после на юг от реката? Така или иначе, по това време на деня навсякъде има задръствания.

— Добре, кукло — ухили се шофьорът и натисна газта.

Фрида набра още един номер. Трябваше й Карлсън, но се обади Ивет.

— Съжалявам за случилото се — каза тя.

— Няма проблем. Там ли е Карлсън?

— Отсъства в момента.

— Трябва незабавно да говоря с него. Много е важно.

— Да му предам нещо?

Фрида се загледа в телефона си. Идеше й да го удари в пода на таксито.