Никки Френч - В здрача на вторник

— Страхотно!

— Работата е там, че започнало да им харесва. Интересна ситуация… — Фрида замълча за момент. — Наистина ли не ти се спи?

Тя отново усети докосването му.

— Не искам да спя тази нощ, дори и да можех.

— Добре тогава — продължи Фрида. — Има разлика между това да вършиш нещо и да си нещо, но двете в крайна сметка се сливат. Все едно да можеш да свириш малко на пиано, после свириш все повече и повече, докато накрая се превърнеш в добър пианист. Ето, това си ти. Това е твоята същност. Двамата са убили Робърт Пуул само заради парите му. После са се забъркали в убийството на онази нещастна жена — Джанет Ферис, и от този момент нататък са имали самочувствието, че могат да го вършат с лекота. Но вече не заради парите, а за надмощие. Това страшно им е харесало, направо са се настървили. Затова се стремяха да се доберат до всякаква информация, свързана с разследването, очевидно водени от желанието си да ни покажат, че владеят положението и че ни превъзхождат. Хари, от своя страна, отиде още по-далеч. Ако успееше да ми се хареса, ако можеше да ме накара да спя с него, това щеше да бъде истински триумф на неговото надмощие.

За известно време и двамата мълчаха.

— Но ти вече си подозирала какъв е, нали? — обади се Санди. — Нима щеше да му позволиш да те вкара в леглото си?

— Никога не съм го харесвала. Не беше мой тип. Този, който наистина ме заинтригува, беше Робърт Пуул.

— Той ли е твой тип?

— Не, не — отвърна Фрида. — Не мога да се отърва от усещането, че донякъде е приличал на мен. Или че аз донякъде приличам на него. Но той е бил по-добър от мен. Най-малкото е бил твърде добър за обикновен измамник. Основната му цел е била да прибере парите им, но едновременно с това е проявявал съпричастност към тревогите им. Бил е интересен за околните и това му е изиграло лоша шега.

— Смъртта му е била неизбежна. Попаднал е в собствения си капан — заключи Санди. — Е, къде сме в момента?

— Тук разходката става по-приятна — каза Фрида. — Пресичаме „Пикадили“ и отиваме до Грийн Парк. Поглеждаш напред и почти виждаш коритото на реката — там, където би трябвало да се намира. Минаваме през парка, макар че вероятно е затворен заради приготовленията за сватбата.

— Каква сватба?

— Кралската сватба.

— А, да.

— Ho ние пресичаме парка и се озоваваме край Бъкингамския дворец. Реката минава под двореца. Когато аз застана начело на държавата и всички скрити реки на Лондон отново се покажат на повърхността, дворецът ще трябва да бъде съборен…

— Нищо и никаква цена за плащане.

— След това стигаме до гара „Виктория“ и „Виктория стрийт“, където ситуацията е още по-отчайваща в сравнение с тази около „Гроувнър Скуеър“. На тези места трафикът е убийствен, все едно са остров насред магистрала. От „Виктория стрийт“ тръгва някаква неугледна улица, която прилича на задната част на хотел, където се правят доставките и се изхвърля боклукът. Но после тръгваш надолу по „Ейлсфорд стрийт“, стигаш до реката и разходката отново става приятна.

— И все пак, накрая успяваш ли да видиш река Тайбърн?

— Няма как да се види — отвърна Фрида. — Тече по водопровода под една къща на Крайбрежния булевард. Но аз веднъж отидох там по време на отлив, прескочих перилата и слязох по няколко метални стъпала на калния бряг. Седнах до отвора на тръбата. В края на пътя си реката течеше от него като тънка струйка. Обиколката не си заслужаваше.

— Не мога да повярвам — възкликна Санди. — Как помниш всичко това?

— Понякога се разхождам само в мислите си. По този начин се опитвам да заспя. Не се получава.

— Трябва да станеш таксиметров шофьор — каза Санди.

— Не, благодаря.

— Сериозен съм.

— И аз съм сериозна.

— Доколкото знам, те се явяват на много сериозен изпит за отлично познаване на Лондон. Изпитващият го пита как ще стигне от, да речем, Банбъри Крос до „Емирейтс Стейдиъм“, и той трябва подробно да опише маршрута.

— Мисля, че Банбъри Крос в действителност не съществува.

— Няма значение. Сигурен съм, че ти би се справила отлично. Таксиметровите шофьори имат изключителни мозъци, нали?

— Не мисля, че тези, които използвам, за да ме закарат някъде, са с изключителни мозъци.

— Сигурен съм, че имат някаква особеност на главния мозък — настоя Санди.

— Имат увеличена маса на сивото вещество в мидпостериорния хипокампус — уточни Фрида. — Дължи се на повишената мозъчна активност в този участък. Вече приключихме разходката и можем да се прибираме вкъщи.