Дэвид Балдаччи - Предатели

Дороти изглеждаше облекчена.

— А, добре! Съжалявам, че е паднала.

Декър погледна Милиган за миг, преди отново да насочи вниманието си към старицата.

— Всичко, което можете да ни кажете, ще ни бъде от полза.

— Ами… честно казано, не разговаряхме дълго. Ан обаче ми се стори угрижена. Обикновено тя води разговора, но днес се наложи да взема инициативата на няколко пъти.

Милиган се извърна рязко към Декър, който обаче не откъсваше очи от Дороти.

— Попитахте ли я какво не е наред?

— Всъщност, да. Но тя ми отговори, че всичко е чудесно. Замислила се била за нещо… но не каза за какво.

— Имате ли представа дали е посетила първо вас, или преди това се е отбила при други пациенти?

— Мисля, че аз бях последната. Ан спомена, че е време да тръгва… Имала някаква среща.

— Каза ли ви къде отива?

— Не.

Декър стана и се запъти към вратата.

— Много ви благодарим за помощта — каза Милиган. — Можем ли да направим нещо за вас?

Дороти се усмихна мрачно.

— Да кажете някоя добра дума за мен на онзи там, горе.

Докато излизаха от стаята, Милиган прошепна:

— Ей, Декър, бъди по-внимателен с тия хора. Те са на смъртно легло.

Той мина покрай Декър, който се обърна към старицата — тя вече бе със затворени очи. Върна се при нея и я погледна. Морскосиният образ в съзнанието му започна да прелива в електриково. Декър не вярваше, че е в състояние да види нечия смърт, но явно съзнанието му правеше логично заключение по отношение на Дороти. Той се пресегна, за да нагласи по-удобно възглавницата ѝ. Погали бялата ѝ коса и каза тихо:

— Съжалявам, госпожо Витърс.

Изобщо не забеляза, че Милиган го наблюдава иззад вратата. Федералният агент тръгна по коридора, преди Декър да се обърне.

Джоуи Скот се оказа още по-тъжен случай от Дороти Витърс.

Декър и Милиган стояха на прага на стаята му. Скот бе едва на десет години, но животът му наближаваше своя край. Палмър, която ги бе придружила до стаята му, наруши лекарската етика и каза в отговор на печалните им погледи:

— Левкемия. Нелечима разновидност.

Милиган попита:

— Но защо Бъркшър посещава тъкмо него? Това дете няма ли родители?

Палмър настръхна от възмущение.

— Израснал е в сиропиталище. Бил е в процес на осиновяване, когато открили болестта, и приемните му родители се отказали. Предполагам, че са искали… здрав малък манекен — добави тя с презрение. — И че са могли да си го позволят. Ан го посещаваше поне два пъти седмично. Тя беше единственият му близък човек.

Палмър изрече тези думи с отчаяние, обърна се и си тръгна.

Декър погледна момченцето и се замисли за Моли, своята мъртва дъщеря. Моли бе убита преди десетия си рожден ден. Декър бе открил тялото ѝ, както и това на съпругата си, в някогашния им дом. Благодарение на хипертимезията той можеше да си спомни и най-малката подробност от тази трагедия, сякаш се бе случила току-що.

Декър бе заварил семейството си мъртво и това бе най-ужасяващото, най-потискащото преживяване в живота му. Споменът за него бе почти толкова ужасяваш и потискащ.

Той седна до момчето, което отвори бавно очи. Слабото му телце бе свързано с датчици и интравенозна система.

Декър хвърли бегъл поглед към Милиган, преди да каже:

— Здрасти, Джоуи, аз съм Еймъс. А това е моят приятел Тод.

Джоуи вдигна ръка и помаха едва-едва.

— Разбрах, че твоята приятелка Ан е идвала днес.

Джоуи кимна.

— Поговорихте ли си?

— Тя ми чете — каза Джоуи с немощен глас.

— Книга ли?

Детето кимна.

— „Хари Потър и затворникът от Азкабан“. Ето я там, на лавицата. Ан обеща да се върне утре и да ми прочете края.

Декър се пресегна, взе книгата и я разлисти, докато попадна на разделител, оставен десетина страници преди края. Погледна Милиган, преди отново да се обърне към Джоуи.

— Много хубаво. Само това ли правеше Ан? Четеше ти?

Джоуи поклати глава.

— Понякога си говорехме.

— За какво?

— Вие приятели ли сте ѝ?

— Видяхме я тази сутрин — отвърна Декър. — Тя е причината да дойдем при теб. Искаше да се запознаем с приятелите ѝ на това място.

— А, добре.

— Откога си тук, Джоуи? — попита Милиган.

Джоуи премигна и отвърна:

— Не знам.

Милиган отстъпи крачка назад и опря ръка на стената. Погледна отчаяно Декър.

— Спомняш ли си за какво разговаряхте с Ан? Може би за книгата?

— Тя ме попита дали съм виждал как изгрява слънцето.

Декър погледна към големия прозорец, обърнат на изток, и бавно се извърна към Джоуи.