Дэвид Балдаччи - Предатели

— А ти виждал ли си?

Джоуи кимна.

— Много е красиво.

— Като малък и аз ставах рано, за да гледам изгрева — започна Декър. Милиган го погледна изненадано. — Тогава живеех в Охайо и при нас слънцето изгряваше по-късно, отколкото тук.

На нощното шкафче до леглото имаше снимка в рамка. Декър я взе. Беше на Пейтън Манинг, прочутия куотърбек на „Индианаполис“ и „Денвър“, печелил два пъти Супербоул.

— Харесваш ли Манинг?

Джоуи кимна.

— Преди много гледах футбол. И играех… преди да се разболея.

— Аз също съм играл.

Джоуи огледа огромното тяло на Декър.

— Да, приличаш на футболист. Иска ми се и аз да можех да порасна колкото теб.

Милиган избърса очи. Когато възвърна самообладанието си, каза:

— Джоуи, Декър е играл в Националната футболна лига. За „Кливланд Браунс“.

Момчето се облещи и на устните му изгря усмивка.

— Сериозно?

Декър кимна.

— Кариерата ми беше кратка и… не особено приятна. — Той остави снимката и каза: — А преди това играех за „Бъкайс“ в Охайо. Там минаха някои от най-хубавите години в живота ми.

— Леле! — възкликна Джоуи. — Познаваш ли Пейтън Манинг?

— Не. Но той беше един от най-великите. Неслучайно го приеха в Залата на славата. — Декър седна и попита: — С Ан разговаряхте ли за нещо друго?

Усмивката на ДЖОУИ се стопи.

— Не.

— Тя спомена ли къде ще ходи, след като си тръгне оттук?

Момчето поклати глава.

Декър стана, погледна Милиган и каза:

— Благодаря ти, Джоуи. Много ни помогна.

— Няма за какво.

Милиган се обърна към момчето и попита:

— Имаш ли нещо против да дойда отново?

— Разбира се, че не. Може да дойдете заедно с Ан.

— Ще видим — отвърна Милиган. Извади визитна картичка от джоба си и я остави на нощното шкафче до снимката на Пейтън Манинг. — Ако имаш нужда от нещо, позвъни ми на този телефон. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Благодаря ти още веднъж.

— Мога ли да ти стисна ръката? — попита Джоуи, вперил поглед в Декър. — Не познавам човек, който е играл в НФЛ.

Декър протегна ръка и бавно стисна дланта на момчето.

— За мен беше чест да се запозная с теб, Джоуи — каза той, върна книгата на мястото ѝ и си тръгна, последван от Милиган.

— По дяволите! — възкликна Милиган. — Не мисля, че ще се усмихна някога.

— Ще се усмихнеш — отвърна Декър. — А когато ти се стори, че нещата вървят от зле към по-зле, ще се сетиш за Джоуи и ще започнеш да гледаш по-ведро на света около теб.

Албърт Друз бе четирийсетинагодишен и сам спомена, че има рак на панкреаса в последен стадий. Беше блед и слаб, а кожата му бе изтъняла и жълта.

— Когато ми поставиха диагнозата, вече беше прекалено късно — заяви той, след като Декър и Милиган се представиха и му показаха служебните си карти. — Подложих се на химиотерапия, на лъчетерапия, на какво ли не, за да се отърва от това нещо… В продължение на два месеца бях в ремисия, след което болестта ме връхлетя като тайфун и така стигнах дотук.

Той замълча и задиша тежко, сякаш говоренето го бе изморило.

Когато дробовете му се успокоиха, той каза:

— Имате късмет, че ме заварвате в това състояние. Взема ли болкоуспокоителни, съзнанието ми изключва. Дават ми морфин. Не знам какво щях да правя без него. Болката е… да кажем, че не е приятна — добави сдържано той.

— Съжалявам, че ви притесняваме, господин Друз — отвърна Декър.

Друз махна с ръка.

— Нямам какво друго да правя, освен да лежа тук и да чакам да умра.

— Научихме, че Ан Бъркшър е идвала днес при вас и двамата сте разговаряли.

— Да, тази сутрин. Защо?

Декър реши да му каже истината.

— Била е убита малко след като си е тръгнала от тук.

— Какво? — възкликна Друз и се надигна на лакти.

Миг по-късно се закашля. Милиган наля чаша вода от гарафата на нощното шкафче и му помогна да я изпие. Изгледа строго Декър и отстъпи крачка назад с празната чаша в ръка.

Когато Друз се съвзе от шока, впери в тях отчаян поглед.

— Ан? Убита? Как? Защо?

— Нямаме представа защо. Затова сме тук.

— Но аз не знам нищо.

— Може да знаете повече, отколкото подозирате — отвърна Декър. — За какво разговаряхте днес?

Друз сбърчи чело и отвърна:

— Беше толкова приятна жена. Започна да ме посещава преди четири седмици. Разговаряхме за… най-различни неща. Нищо конкретно. Нищо важно. Колкото да минава времето и да не мисля за положението, в което се намирам.

— Ан говореше ли за себе си?

— Понякога. Каза, че е учителка. Не беше омъжена и нямаше деца.