Дэвид Балдаччи - Предатели

— Не. Имаше някаква среща. Предполагам, че във ФБР. Знам, че работеше по някакъв проект за тях. Целуна ме и тръгна.

— И не забелязахте нищо необичайно?

Ели се напрегна леко.

— Като се замисля сега… не каза, че ще се върне за вечеря. — Тя погледна Декър и добави: — Винаги ми казва, че ще се върне за вечеря. Имам предвид, когато е в града и няма някакъв ангажимент, а аз знаех, че днес няма…

— Не ви е казал, че ще се върне за вечеря? — попита Декър.

— Не. Това е дребен жест, но винаги ме е карал да се чувствам добре. Не знам защо чак сега се сетих за това.

— Имате си достатъчно грижи, госпожо Дабни.

— Сигурно е предчувствал, че няма да се прибере повече — каза безучастно Ели. — А аз не заподозрях нищо… — В следващия миг тя се изправи рязко. — Боже мой, може би ако се бях… — Щеше да се разплаче всеки момент.

Богарт пристъпи напред, хвана я за ръка и каза:

— Не сте могли да направите нищо, за да предотвратите случилото се.

Декър също се изправи и погледна Богарт. Агентът каза:

— Госпожо Дабни, знам, че моментът не е подходящ, но се налага да изпратим екип, който да претърси дома ви. Ще постъпим по същия начин и с офиса на съпруга ви.

Ели не възрази. Кимна, стисна ръката на мъжа си и попита:

— Знаете ли кога пристига Джулс?

— Самолетът ѝ каца след час. Ще изпратим хора да я посрещнат и да я доведат направо тук.

— Благодаря ви — отвърна уморено тя.

Декър отиде в единия ъгъл на стаята и даде знак на Богарт да го последва.

— Искам да присъствам на обиските в дома и офиса — прошепна той.

Богарт кимна.

— Тод може да остане тук с мен, а ти вземи Алекс, ако искаш. Открихте ли нещо интересно около Бъркшър?

— Посвещавала е част от времето си на грижи за безнадеждно болни. Всички се изказаха много ласкаво за нея. Но е живяла в апартамент, който определено не може да си позволи със заплатата на заместващ учител. Да не говорим, че там сякаш не е живял никой. Информацията за миналото ѝ е най-много отпреди десет години.

— Звучи доста странно.

— Да, необичайно е — съгласи се Декър.

— Значи подозираш, че Дабни не я е избрал случайно?

Декър сви рамене.

— Прекалено рано е да се каже. Но случайна жертва с толкова тайнствена биография? Не знам. Възможно е, но е възможно също така тази тайнственост да ни подскаже защо е била убита.

— Което означава, че между нея и Дабни има някаква връзка.

Декър отново сви рамене.

— Ако парите ѝ са дошли от обезщетение или наследство, може там да се крие връзката, макар да не виждам каква би могла да е. Дали пък не е нещо лично?

— Госпожа Дабни е сигурна, че съпругът ѝ не е познавал Бъркшър.

— Но в същото време твърди, че няма представа от бизнеса му. Ако познанството им е било служебно, би могла да не знае.

— В такъв случай някой в неговия офис трябва да знае — изтъкна Богарт.

— Да се надяваме.

Декър погледна Джеймисън и каза:

— Да вървим.

„Уолтър Дабни и съдружници“ се намираше в покрайнините на Рестън, Вирджиния. Наоколо имаше много компании, изпълняващи държавни поръчки — от гиганти като „Локхийд Мартин“ до съвсем дребни фирмички. Бизнесът на Дабни не беше толкова мащабен, че да попадне в класацията „Форчън 500“, но още когато Декър и Джеймисън влязоха в ярко осветената рецепция на последния етаж на офис сграда от стомана и стъкло, стана ясно, че компанията му преуспява. Макар и късно, новината бе стигнала до местните и националните новинарски канали и служителите не се бяха прибрали по домовете си. Стояха по коридорите и разговаряха, бледи, объркани, разстроени.

Декър и Джеймисън се представиха и една млада служителка ги съпроводи до малка заседателна зала. Минута по-късно се появи жена между трийсет и пет и четирийсет. Беше средна на ръст, слаба и стройна, с червеникава коса и очила с правоъгълни рамки върху луничавото лице.

— Аз съм Фей Томпсън. Съдружник съм в компанията. Вярно… вярно ли е?

— Боя се, че да — отвърна Декър.

— А Уолтър…?

— Още е жив, но прогнозата не е обнадеждаваща — каза Джеймисън.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса — продължи Декър.

— Разбира се, заповядайте. Желаете ли кафе, вода?

Джеймисън помоли за вода, а Декър за кафе. Томпсън си поръча чай.

Когато напитките пристигнаха и вратата се затвори, Декър отпи от кафето и каза:

— Разкажете ни за Уолтър Дабни.

Джеймисън извади от джоба си малък дигитален рекордер и го постави на масата.

— Нещо против да запиша разговора?