Дэвид Балдаччи - Предатели

— Какво работехте, преди да се разболеете? — попита Милиган.

— Бях софтуерен инженер в една местна фирма. — Той стисна очи и въздъхна.

— Добре ли сте? — попита Милиган.

Друз отвори очи и отвърна рязко:

— Не, не съм добре! Аз съм неизлечимо болен! Умирам!

— Съжалявам, господин Друз, нямах това предвид. Прощавайте — каза Милиган смутено.

— Разговаряли ли сте някога с госпожа Бъркшър относно работата ви? — попита Декър.

— Не. Какъв е смисълът?

— Ей така, между другото.

— Не. Имам чувството, че това беше преди цяла вечност. Почти не се сещам за работата си.

— Не сте женен.

— Как разбрахте?

— Не носите халка. Нито пък имате следа от носенето на халка.

След миг Друз отвърна примирено:

— Предполагам, че така и не срещнах подходящата жена.

— Родителите ви живи ли са?

Друз поклати глава.

— Имам брат, но той живее в Австралия. Дойде, когато се разболях, и остана с мен известно време. Но трябваше да се върне. Има пет деца. — Той помълча и добави: — Ще дойде отново за погребението. Изпълнител е на завещанието ми. Ще ме кремират. Това ще улесни нещата за всички.

Устните му потрепериха и той затвори очи. Когато ги отвори, въздъхна и каза:

— Никога не съм предполагал, че мога да говоря толкова спокойно и откровено за предстоящата смърт. Но когато човек няма избор, той просто… просто го прави.

— Какво казват лекарите? — попита Декър.

Друз сви рамене.

— Има дни, когато ми се струва, че смъртта ще дойде още утре. Има и дни, когато се надявам да дойде още утре.

— Извиняваме се за безпокойството, господин Друз. Оценяваме помощта ви.

Когато Декър стана, Друз протегна ръка и стисна леко пръстите му. Дланта му бе студена като лед.

— Ан беше много мила. Не беше длъжна да идва тук и да прави каквото и да било, но искаше… Надявам се да откриете убиеца.

— Вече го открихме, господин Друз — отвърна Декър. — Сега се опитваме да разберем защо го е направил.

— Учителка по заместване? — попита Декър.

Той оглеждаше апартамента на Ан Бъркшър, който се намираше на последния етаж на луксозна жилищна сграда в центъра на Рестън.

Милиган кимна.

— Това пише в досието ѝ.

— Познаваш района по-добре от мен. Колко мислиш, че струва подобен имот?

Милиган огледа апартамента. Високи тавани, големи прозорци, от които се откриваше великолепна панорама, подове от скъпо дърво и почти триста квадратни метра дизайнерски обзаведени помещения, плюс голям балкон с вградено джакузи.

— Два милиона, ако не и повече.

— Според домоуправителя Бъркшър има мерцедес SL 600, паркиран в подземния гараж.

— Това са още сто бона — отвърна Милиган.

Наследство ли е получила?

— Нямам представа. Ще трябва да проверим.

— Откога работи като учителка?

— Учителка по заместване — уточни Милиган. — От четири години.

— А преди това?

— Живяла е в Атланта три години.

— С какво се е занимавала?

— Не знаем, имаме само адреса.

— А преди това?

— Преди това в Сиатъл.

— И пак ли не знаем какво е работила?

— Не успяхме да разберем.

— А преди това?

— Не открихме нищо друго.

— Откога датира най-старата информация за нея?

— Отпреди десет години.

— Но тя е почти на шейсет! Не знаем ли нищо за времето преди петдесетата ѝ година?

— Не. Но нямахме време за по-сериозна проверка. Все ще попаднем на нещо. И то вероятно ще обясни откъде са дошли парите. Може да е пострадала при катастрофа и да е получила голямо обезщетение. Или да е осъдила някоя болница за лекарска небрежност. Може дори да е спечелила от лотарията.

Предположенията на Милиган не звучаха убедително.

— Всичко е много подредено — отбеляза той.

— Мисля, че точната дума е „минималистично“ — отвърна Декър и обходи с поглед малкото мебели в апартамента.

После влезе в спалнята и надзърна в дрешника.

— Четири чифта обувки и няколко чанти. Не виждам никакви бижута. Нито пък сейф, където би могла да ги държи. — Погледна Милиган и продължи: — Ние не бяхме богати, но жена ми имаше поне трийсет чифта обувки и още толкова чанти. И доста бижута.

Милиган кимна.

— Моята също.

Не видях и нито една снимка. Нито нейна, нито на роднини или приятели… Нищо. Целият апартамент изглежда като излязъл от страниците на списание по вътрешен дизайн. Обзалагам се, че го е купила обзаведен.

— Какво ни казва това?

— Че най-вероятно не е човекът, за когото се е представяла.

— Смяташ ли, че Дабни я е познавал?