Дэвид Балдаччи - Предатели

— Не бил същият? В какъв смисъл?

— Настроението му се променило. И не ѝ казал къде е бил.

— Добре.

Милиган огледа тесния кабинет.

— Наистина ли очакваш да открием нещо тук?

— Случва се понякога някой да загине от ръката на непознат, но повечето жертви са убити от хора, които познават.

— Да, звучи успокоително — отвърна мрачно Милиган.

Двамата замълчаха. Палмър се върна след няколко минути.

— Ан Бъркшър се е срещнала с трима пациенти тази сутрин. Дороти Витърс, Джоуи Скот и Албърт Друз.

— И преди ли ги е посещавала? — попита Декър.

— Да.

— Споменахте, че е дошла рано сутринта. Това обичайно ли е за нея?

— Като се замисля… не. Обикновено идваше по обед. Тогава пациентите ни са в по-добра форма.

— Можем ли да говорим с тях? — попита Декър.

Въпросът му изненада Палмър.

— Не съм сигурна, че могат да ви кажат каквото и да било. Те са много болни. И слаби.

Декър се надигна от мястото си.

— Ясно, но Ан Бъркшър е била убита тази сутрин и задачата ни е да разберем защо. Ако е дошла тук в необичайно време малко преди да отиде в центъра на града, за да срещне смъртта си, трябва да открием причината за това.

— Ще бъдем изключително внимателни — побърза да добави Милиган.

— Налага ли се да им съобщите, че Ан е убита? Това ще ги разстрои много.

— Ще положим всички усилия да не разберат — обеща Милиган.

Декър не каза нищо. Той вече гледаше към коридора.

Дороти Витърс наближаваше деветдесет и изглеждаше съвсем слаба и крехка в последното легло, което щеше да заема на този свят. От съображения за конфиденциалност Палмър не им бе казала от какво точно е болна старицата. Управителката на хосписа ги съпроводи до стаята на Дороти, след което се върна в кабинета си.

Декър се спря на прага и огледа малката оскъдно мебелирана стая.

— Добре ли си? — попита тихо Милиган.

Декър не беше добре. Никак даже.

В момента той не виждаше онова електриковосиньо, което асоциираше със смъртта, а наситено морскосиньо. Случваше се за пръв път. Но когато погледна неизлечимо болната Дороти, разбра причината. Сетивата му очевидно обозначаваха близостта до смъртта с друг нюанс на синьото.

Интересно. Необикновеното ми съзнание продължава да ме изненадва.

Не желаеше да бъде тук, когато старицата умре, защото не искаше морскосиньото да прелее изведнъж в електриковосиньо.

— Добре съм — успя да изрече най-после Декър.

Той влезе в стаята, взе стол и седна до леглото. Милиган застана до него.

— Госпожо Витърс, казвам се Еймъс Декър, а това е Тод Милиган. Искаме да поговорим за Ан Бъркшър. Разбрахме, че е била при вас тази сутрин.

Дороти го погледна с хлътналите си очи. Кожата ѝ бе бледосива, погледът ѝ воднист, а дишането плитко. Декър виждаше централния източник до ключицата ѝ, откъдето се вливаха болкоуспокоителните.

— Да, Ан беше тук — изрече бавно тя. — Бях изненадана, защото дойде по-рано от обичайното.

— Спомняте ли си за какво говорихте?

— Кои сте вие?

Декър понечи да извади служебната си карта, когато Милиган го спря и каза:

— Приятели сме на Ан. Тя ни помоли да се отбием, защото искаше да се върне при вас да продължите разговора си, но беше възпрепятствана.

Воднистите очи на старицата се изпълниха с тревога.

— Тя… тя добре ли е? Нали не е болна?

— Не, нищо не я боли — отвърна Декър.

Това бе самата истина. Той се надяваше, че каквито и медикаменти да приема госпожа Витърс, те забавят мисловната ѝ дейност — в противен случай щеше да разбере колко нелогично е казаното от тях.

— О, говорихме си за най-обикновени неща. За времето. За книгата, която тя чете. За моята котка…

— За вашата котка? — попита Милиган.

— Съни е мъртъв. Изминаха десет години, откакто умря. Но Ан обича котките.

— И за нищо друго? — попита Декър.

— Не, не си спомням. Тя не остана дълго.

— Забелязахте ли нещо необичайно у нея?

Гласът на старицата прозвуча напрегнато:

— Сигурни ли сте, че Ан е добре? Защо ми задавате такива въпроси? Може да умирам, но не съм глупава.

Декър забеляза искрица гняв в очите ѝ, но тя бързо угасна.

— Е, щом искате да знаете истината…

Милиган го прекъсна:

— Знаем, че не сте глупава, госпожо Витърс. Моят колега искаше да каже, че Ан е паднала и си с ударила главата. Състоянието ѝ е стабилно, но е получила краткотрайна амнезия. Трябва да си спомни паролите за телефона, компютъра, алармената система в дома си. Изпрати ни да разберем за какво е говорила с хората, които е посетила днес. Трябва да ѝ предадем какво сме научили с надеждата нещо от казаното да отключи паметта ѝ. Лекарите смятат, че това може да помогне.