Дэвид Балдаччи - Предатели

— Чух, че през последните няколко месеца сте разкрили няколко доста заплетени случая — продължи Уейнрайт. — Особено онзи с Мелвин Марс.

— Заслугата е на целия екип — заяви Милиган, — но истината е, че нямаше да се справим без Декър.

Декър се размърда неловко и посочи едно лилаво петно на ръката на Бъркшър.

— Какво е това?

— Трябва да погледна по-отблизо — отвърна Уейнрайт, посегна към лупа, монтирана на подвижно рамо, и я намести над петното. Включи и лампа. Погледна през лупата и обяви: — Някакъв печат е.

Декър надникна през лупата.

— Хоспис „Доминион“.

Милиган вече пишеше в таблета си. След малко обяви:

— Открих го. Намира се близо до болницата в Рестън. Изглежда, че поемат само безнадеждни случаи.

Декър сведе поглед към Бъркшър.

— След като мастилото не се е изтрило, предполагам, че е била там днес. Един душ и от печата нямаше да остане и следа.

— Смяташ ли, че е била на свиждане? — попита Милиган.

— Определено не изглеждаше неизлечимо болна или обречена на смърт. Поне докато Дабни не я застреля — каза Декър, обърна се рязко и излезе, без да каже нито дума повече.

Уейнрайт погледна Милиган, който само повдигна вежди.

— Той… ъъъ… често прави така — обясни Милиган. — Свикнал съм му.

— В такъв случай сте по-търпелив от мен — отвърна тя и вдигна триона. — Защото обърне ли ми някой гръб по този начин, ще го фрасна с това.

Гърдите на Уолтър Дабни се тресяха от спазми, което подсказваше, че скоро ще напусне този свят. Сякаш белите му дробове бяха последното препятствие, което не позволяваше на душата му да напусне тялото.

Алекс Джеймисън наближаваше трийсетте, беше висока, стройна и красива, с дълга кестенява коса. Тя седеше отдясно на болничното легло в интензивното отделение. Специален агент Рос Богарт, четирийсетинагодишен, но вече леко прошарен, стоеше отляво, изпънат като гвардеец. Пръстите му стискаха страничната облегалка на леглото.

Дабни лежеше неподвижно, тялото му бе свързано с куп електроди, които подаваха данни към мониторите, и тръбички, които вливаха медикаменти в организма му. На мястото на дясното му око зееше дупка, защото куршумът, който бе изстрелял в брадичката си, бе излязъл оттам. След като бе пронизал мозъка му, разбира се.

Кожата на лицето му бе мъртвешки сива, а на места подпухнала и лилава от спуканите капиляри. Жизнените му показатели, изведени на мониторите, бяха съвсем нестабилни.

Всички лекари, които бяха идвали при него през деня, бяха потвърдили, че е въпрос единствено на време мозъкът да изпрати към сърцето сигнал да спре да бие. И те не можеха да направят нищо. Уврежданията бяха толкова сериозни, че никакви лекарства и операции не бяха в състояние да върнат Дабни в света на живите. Цялата апаратура, към която бе свързан, просто отброяваше времето до смъртта му.

Госпожа Елинор Дабни, по-известна като Ели, бе пристигнала трийсет минути след като от ФБР я уведомиха за случилото се. Агентите искаха да ѝ зададат куп въпроси, но точно в този момент тя бе просто опечалена бъдеща вдовица. Сега Ели бе в тоалетната и повръщаше, а зад нея стоеше медицинска сестра.

Богарт погледна Джеймисън. Тя явно усети погледа му, защото вдигна глава.

— Някакви новини от Декър? — попита тихо той.

Тя провери телефона си и поклати глава.

— Канеше се да отиде в моргата и да присъства на аутопсията на Бъркшър. — Джеймисън написа съобщение до Декър и го изпрати. — Пращам го и на Тод — добави тя.

Богарт кимна.

— Добре. Той ще държи Декър под око.

Богарт отново погледна Дабни.

— Нищо в миналото му не подсказва, че ще стигне дотук. Не успях да открия и никаква връзка с Бъркшър.

— Трябва да имат нещо общо — отвърна Джеймисън, — едва ли я е избрал случайно. Не виждам логика.

Богарт кимна в знак на съгласие и погледна монитора. Сърдечният и дихателният ритъм на умиращия мъж подскачаха по екрана като боси крака върху горещи въглени.

— Най-вероятно ще умре, без да каже пито дума.

— Но каже ли нещо, ние ще сме тук — отвърна Джеймисън.

Вратата на тоалетната се отвори и в стаята влязоха Ели и медицинската сестра. Съпругата на Уолтър Дабни бе висока, с дълги крака, тънка талия и тесни бедра. Чертите ѝ бяха привлекателни, имаше големи светлосини очи, изящна брадичка и високи скули. Косата ѝ бе дълга и тя я бе оставила сребристобяла. Имаше вид на жена, която на младини е била професионален спортист. Сега бе над шейсет, майка на четири големи момичета, баба на трима внуци и съпруга на смъртно ранен мъж.