Дэвид Балдаччи - Предатели

Ели кимна.

— „Уолтър Дабни и съдружници“. Офисът им е в Рестън. Но всичко, по което работят, е строго секретно. Когато се захвана с този бизнес, Уолт беше съвсем сам, а сега там работят поне седемдесет души. Има съдружници, но той е президент и притежава контролния пакет. — Очите ѝ се разшириха от изумление. — О, боже! Предполагам, че сега фирмата е моя! — Тя погледна притеснено Джеймисън. — Това означава ли, че аз трябва да я управлявам? Нямам никаква представа от неговия бизнес!

Джеймисън я хвана за ръката.

— Мисля, че в момента не бива да се притеснявате за подобни неща, госпожо Дабни.

Ели се поуспокои и погледна съпруга си.

— Как се казваше онази жена, която Уолтър…? Казаха ми, но не помня. Всичко ми е като в мъгла.

— Ан Бъркшър. Учителка в католическата гимназия във Феърфакс. Познавате ли я?

Ели поклати глава.

— Никога не съм чувала това име. Не мисля, че и Уолтър я е познавал. Учителка? И то в гимназия? Бяхме доста млади, когато се родиха децата ни. Джулс, най-голямата ни дъщеря, е на трийсет и седем. А най-голямото ни внуче е в първи клас. Да не говорим, че никой от семейството ни не живее във Вирджиния. Освен това не сме католици, а презвитерианци.

— Добре. Благодаря ви за информацията. Много ни помогнахте.

— Ще ми трябва ли адвокат? — попита внезапно Ели.

Джеймисън се почувства неудобно.

— Не съм човекът, който може да ви даде подобен съвет. Но ако вие или съпругът ви сте ползвали услугите на адвокат или познавате такъв, би трябвало да поговорите с него.

Ели кимна безмълвно, пресегна се и отново улови ръката на съпруга си.

Минута по-късно се върна Богарт.

— Погрижихме се за всичко, госпожо Дабни — заяви той. — Според дъщеря ви всички, освен Натали ще пристигнат още тази вечер.

— Натали живее в Париж. Направих опит да се свържа с нея по телефона, но тя не вдигна. А това не е… не е нещо, което бих искала да научи от телефонния секретар или електронната поща.

— Дъщеря ви Джулс се е свързала с нея и я е уведомила. Натали се опитва да намери билет за първия полет до Щатите.

— Наистина не мога да повярвам, че това се случва — промълви Ели. — Когато Уолт излезе тази сутрин, всичко беше… идеално. А сега? — Тя вдигна поглед към тях. — Всичко отиде по дяволите. Просто ей така.

Просто ей така , повтори наум Джеймисън.

Напуснаха едно място, пълно с умрели хора, само за да се озоват на друго, пълно с умиращи хора.

След като се представиха на рецепцията и зададоха няколко въпроса, Декър и Милиган отидоха право при директорката на хоспис „Доминион“ Сали Палмър. Жената остана шокирана от новината за смъртта на Ан Бъркшър.

— Та тя беше тук тази сутрин! — възкликна Палмър и ги изгледа иззад бюрото си в малкия кабинет.

— Знаем, затова дойдохме — каза Декър. — Видяхме на ръката ѝ печат с името на хосписа.

— Да, това е част от процедурите ни за сигурност.

— А мястото нуждае ли се от подобни мерки? — попита Милиган.

Палмър го изгледа строго.

— Нашите пациенти са слаби и немощни, а вземат силни лекарства. Трудно могат да се защитят. Грижата за това пада върху нас и ние се отнасяме изключително сериозно към този проблем. Всички посетители се проверяват на входа, а печатът на ръката се вижда лесно. Освен това сменяме цвета всеки ден. Един поглед от персонала е достатъчен да разберем дали даден посетител има право да бъде тук или не.

Декър попита:

— Бъркшър има ли близък, който е ваш пациент? Затова ли е идвала тук тази сутрин?

— О, не. Ан беше доброволка. Идваше и прекарваше известно време с определени пациенти. Понякога роднините им живеят далече и нямат възможност да ги посещават често. Ние разполагаме с доброволци, внимателно подбрани, разбира се, които идват и разговарят с пациентите, четат им книги или просто им правят компания. Никак не е лесно да посрещнеш смъртта. Особено сам.

— С кого е разговаряла Бъркшър днес? — попита Милиган.

— Сега ще разбера. Извинете ме за минута.

Палмър стана и излезе от кабинета.

Милиган извади телефона си и провери за нови съобщения.

— Съпругата на Дабни е в болницата. Алекс пише, че Уолтър Дабни не е дошъл в съзнание и най-вероятно изобщо няма да отвори очи.

— Научили ли са нещо от нея?

— Заявила е, че не познава Ан Бъркшър, и е сигурна, че съпругът ѝ също не я познава. Не знае нищо за работата му и няма представа защо е постъпил така. Но Алекс е изпратила второ съобщение. Според госпожа Дабни мъжът ѝ е предприел неочаквано пътуване преди около месец. След това вече не бил същият.