Дэвид Балдаччи - Предатели

— Свали оръжието! Веднага! — извика охранителят. — Ще стреляме! Това е последният ти шанс!

Два пистолета срещу един. Логичното би било Дабни да свали пистолета. В противен случай щеше да загине.

Той погледна първо охранителя, после Декър.

И се усмихна.

— Недей! — извика Декър.

Уолтър Дабни заби цевта на пистолета под брадичката си и натисна спусъка за втори и последен път.

Мрак. Всички ни очаква мрак, особено в сетния ни миг, мислеше си Еймъс Декър, докато седеше на стол в моргата на ФБР.

Ан Бъркшър лежеше на металната маса пред него. Всичките ѝ дрехи бяха поставени в найлонови пликове за веществени доказателства, за да бъдат изследвани по-късно. Голото ѝ тяло бе покрито с чаршаф; обезобразеното ѝ лице не се виждаше, макар кръвта ѝ да бе напоила плата.

Аутопсията бе задължително изискване в подобни случаи, дори когато причината за смъртта бе несъмнена.

По някаква изумителна приумица на съдбата Уолтър Дабни не бе мъртъв. Все още. Лекарите от болницата, в която го бяха откарали, не даваха никакви надежди да се възстанови и дори да се върне в съзнание. Куршумът бе пронизал мозъка му и бе цяло чудо, че не загина на място.

Алекс Джеймисън и Рос Богарт, двама от колегите на Декър в екипа, съставен от цивилни специалисти и федерални агенти, бяха в болницата при Дабни. Не искаха да пропуснат нито една негова дума, ако случайно се върнеше в съзнание, защото това можеше да обясни причината да застреля Ан Бъркшър на обществено място и да направи опит да се самоубие. Лекарите ги бяха предупредили, че дори да дойде на себе си, Дабни няма да е в състояние да бъде разпитан.

Затова Декър стоеше в мрака и се взираше в покритото с чаршаф тяло.

Всъщност стаята не бе съвсем тъмна. Поне за него.

За Декър тя сияеше в необикновено яркосиньо. Една контузия, която едва не бе довела до смъртта му на футболното игрище, бе променила сетивните му възприятия и бе довела до състояние, известно като синестезия. За него всичко, свързано със смъртта, изглеждаше синьо. Бе видял в синьо и улицата, на която Дабни уби Бъркшър.

Виждаше в синьо и помещението, в което се намираше в момента.

Декър бе дал показания и пред полицията, и пред ФБР. Същото бе направил и охранителят, който бе застанал до него миг преди убийството. Нямаше много за разказване. Дабни просто бе извадил пистолет и бе прострелял първо Бъркшър, а после и себе си. Това бе кристално ясно. Не беше ясно защо го е направил.

Лампите над главата на Декър светнаха и в стаята влезе жена в бяла престилка. Това беше съдебната лекарка, която се представи като Лин Уейнрайт. Беше четирийсет и няколко годишна, с изпито лице и напрегнато изражение, характерни за човек, видял всички прояви на насилие, които едно човешко същество може да причини на друго. Декър се надигна от мястото си, показа служебната си карта и обясни, че работи във ФБР. Както и че е бил свидетел на убийството.

Той погледна към Тод Милиган, четвъртия член на екипа, който току-що бе влязъл в стаята. Петият, Лиза Дейвънпорт, психолог по образование, бе напуснала, за да се върне към частната си практика в Чикаго.

Милиган бе около трийсет и пет годишен, висок малко над метър и осемдесет, с късо подстригана коса и тяло, сякаш издялано от гранит. Двамата бяха имали конфликти в началото, но сега Декър се разбираше с него толкова добре, колкото изобщо можеше да се разбира с някого.

Той имаше проблеми с общуването. Навремето не беше такъв, но после се бе променил коренно.

В резултат на мозъчна травма поради зловеща контузия, сложила край на съвсем кратката му футболна кариера, Декър бе получил не само синестезия, но и хипертимезия. Имаше абсолютна памет. Тя бе променила характера му и го бе превърнала от жизнерадостен, общителен човек, който обичаше забавленията, в мрачен и затворен особняк, лишен от елементарни социални умения. Онези, които не го познаваха, обикновено го вземаха за аутист.

Предположението им вероятно не бе далече от истината.

— Как си, Декър? — попита Милиган.

Както винаги агентът бе с тъмносин костюм, снежнобяла риза без нито една гънка и вратовръзка на райета. В сравнение с него размъкнатият Декър приличаше на бездомник.

— По-добре съм от нея — отвърна той и кимна към трупа на Бъркшър. — Какво открихте до момента?

Милиган извади от вътрешния джоб на сакото си малък таблет и плъзна пръст по екрана. През това време Декър наблюдаваше как Уейнрайт отмята чаршафа от Бъркшър и приготвя инструментите, които щяха да ѝ трябват за аутопсията.