Дэвид Балдаччи - Предатели

— Възможно е. Разбрахме ли дали е отивала във ФБР? Предполагам, защото вървеше в тази посока, но се нуждаем от нещо повече от догадки.

— Потвърдиха ми, че не е имала среща с никого там. А онези, които искат да се включат в туристическата обиколка на сградата, трябва да изпратят заявка предварително, за да бъдат проверени. Бъркшър не е подавала заявка.

Декър седна на леглото и огледа спалнята.

— Излязла е от тук, отишла е в хосписа, а после е продължила към центъра. Картата за метрото в чантата ѝ показва, че е излязла от него десет минути преди да бъде убита.

— Заснета е и от една охранителна камера, когато напуска станцията.

— И после Дабни я е застрелял.

— Ако убийството е било планирано, как е разбрал по кое време ще дойде? И че изобщо ще мине по тази улица?

— Може той да е причината тя да се появи там — предположи Декър.

— Искаш да кажеш, че се е свързал с нея и си е уговорил среща пред Хувър Билдинг?

— Възможно е.

— Проверяваме телефона, имейла, факса… всички обичайни средства за комуникация с надеждата да открием евентуална връзка.

— Може да са се уговорили лично. В такъв случай няма да открием никакви записи. Но ако Дабни не е причината Бъркшър да дойде пред ФБР, това оставя само две възможности: или е разбрал по друг начин, че тя ще бъде там, или…

— … или е било случайност — довърши Милиган. — Можел е да убие някой друг вместо нея.

— Но защо да убива непознат човек на случаен принцип? Освен ако не е луд.

Милиган поклати глава.

— Нямам представа.

Декър стана от леглото и вдигна един ключодържател.

— Това е ключът за мерцедеса. Намерих ги в едно чекмедже в спалнята ѝ. Да отидем и да проверим.

Колата на Бъркшър беше сребристо кабрио, паркирано близо до асансьорите. Декър го отключи с дистанционното и Милиган претърси купето. То беше прекалено тясно и огромният Декър щеше да се затрудни. Милиган му подаде документите, които намери в жабката, и продължи да търси. Пет минути по-късно излезе от колата и поклати глава.

— Нищо. Мирише така, сякаш току-що е излязла от автосалона.

Декър вдигна плика, който Милиган му бе дал.

— Според регистрационния талон е купена преди три години. Провери ли километража?

— Към осем хиляди километра — отвърна Милиган.

— Почти не я е карала. Как ли е ходила на работа? С градския транспорт?

— Наблизо няма спирка на метрото. Същото се отнася и за училището, в което е преподавала. А и защо да пътуващ с автобус, след като имаш такава кола?

— Ще трябва да прибавим и този интересен въпрос към всички останали, на които нямаме отговор — каза Декър и заключи колата с дистанционното.

Милиган погледна часовника си.

— Става късно. Накъде сега?

— Да посетим още един умиращ.

Уолтър Дабни дишаше толкова бавно, че всеки негов дъх изглеждаше последен.

Декър го наблюдава в продължение на няколко минути, след което върна лентата на спомените си до момента, в който го видя да върви по улицата привидно безгрижен, но само след секунди извади пистолет и уби Ан Бъркшър пред очите на десетки минувачи. Феноменалната памет на Декър превъртя сцената кадър по кадър. Резултатът не го удовлетвори.

Ели Дабни не бе помръднала от мястото си. Милиган стоеше до вратата, а Богарт и Джеймисън — от другата страна на леглото. Ели продължаваше да държи ръката на съпруга си.

Декър разбра, че Дабни не е казал нито дума и дори не е идвал в съзнание. Той приклекна до Ели и попита:

— Госпожо Дабни, когато съпругът ви излезе тази сутрин, вие бяхте ли станали?

Тя кимна и пусна ръката на мъжа си.

— Направих му кафе, закуси. Яде яйца с бекон, печени картофи, препечени филийки — поясни тя с вяла усмивка. — Никога не се е хранил здравословно.

— Явно е имал апетит.

— Изяде всичко и изпи три чаши кафе.

— Изобщо ли не видяхте пистолета?

Ели поклати глава.

— Беше приготвил куфарчето си. Може да е бил вътре, но аз не го видях. Както казах и на другите агенти, дори не знаех, че има пистолет. Мислех, че не обича оръжията. Аз например ги ненавиждам. Когато децата бяха малки, един от съседите ни държеше пистолет в дома си. Веднъж дъщерите ни отидоха да си играят с техните. Съседът ни беше оставил пистолета си зареден и едно от децата му простреля неволно сестра си. Тя почина. Двамата с Уолтър бяхме ужасени. Като си помисля само, че това можеше да се случи с някое от нашите момичета…

— Разбирам. Сигурен съм, че вече са ви задавали този въпрос, но и аз трябва да ви питам дали тази сутрин съпругът ви не е изглеждал разстроен. Показа ли с поведението си, че нещо не е наред?