Дэвид Балдаччи - Предатели

— Бихме искали да видим тези документи — каза Декър.

— Какво общо имат те с онова, което Уолтър е направил? — попита Томпсън.

— Имат общо, докато не докажем, че нямат — отвърна Декър.

Телефонът му изпиука, той прочете съобщението на дисплея и кимна на Джеймисън. Тя стана и взе рекордера.

— Благодарим ви, госпожо Томпсън. Ще се свържем с вас.

— И не забравяйте да проверите дали Дабни е идвал тук тази сутрин — каза Декър.

— Имам отлична памет, агент Декър — отвърна напрегнато тя.

— Аз също — каза той. — Така че и аз няма да забравя. Двамата с Джеймисън излязоха навън и тръгнаха към асансьора.

— Какво има? — попита Джеймисън.

— Дабни е починал току-що.

— О, боже! Но… предполагам, че това не бива да ни изненадва.

— Дошъл е в съзнание, преди да умре.

— Казал ли е нещо? — попита развълнувано тя.

— Да.

— Какво? — Джеймисън не криеше нетърпението си.

— Няколко думи, които никой в стаята не е разбрал.

— Бълнуване? Заради мозъчната травма?

— Аз самият съм преживял мозъчна травма и ще ти кажа, че това, което някой смята за бълнуване, може да е истинско откровение за друг.

Дванайсет пъти. Декър бе прослушал дванайсет пъти записа с последните думи на Уолтър Дабни и не бе схванал нищо от тях. Те не бяха откровение. Нямаха никакъв смисъл.

Той седеше в една заседателна зала в Хувър Билдинг и се взираше в рекордера. Срещу него седяха Джеймисън и Милиган.

Милиган бе разхлабил вратовръзката си и гледаше вяло, прегърбен на стола си.

— Може да слушаш този запис непрекъснато през следващите десет години и пак да не разбереш нищо — каза той. — Човекът си е пръснал мозъка. Част от него е липсвала и не е бил в състояние да разсъждава. Няма смисъл да продължаваш.

— Жена му беше ли там? — попита Декър.

— Да. До самия край.

— И тя ли не разбра нищо? Може това да са думи, които само тя да успее да разтълкува. Нещо много лично.

— Когато Дабни заговори, жена му заплака толкова силно, че ми е трудно да преценя дали изобщо чу нещо. Веднага след това той умря. Наложи се да обработим записа и да филтрираме риданията ѝ.

— А когато се успокои? — настоя Декър. — Пак ли нищо?

— Мисля, че очакваше мъжът ѝ да се изправи в леглото и да започне да ѝ говори — отвърна Милиган. — А той просто спря да диша. Апаратурата полудя, в стаята нахълта спешен екип, който се опита да го съживи, но напразно. Човекът си отиде.

В залата влезе Рос Богарт и седна срещу Декър.

— Някакви идеи? — попита той.

— За момента жертвата ми се струва далеч по-интересна от убиеца — отвърна Декър. — Бъркшър е живяла в апартамент за милиони долари и е притежавала кола за сто бона, която почти не е карала. А единственият ни известен доход е учителската ѝ заплата. На всичкото отгоре не разполагаме с никаква информация за нея, която да е на повече от десет години.

— Спомена го и преди. Невероятно изглежда тя да е била случайна жертва.

— Може да си е сменила името — предположи Джеймисън. — И това да е причината да не откриваме постара информация за нея.

— Мисля, че Бъркшър наистина си е сменила името — каза Декър. — Важният въпрос е защо го е направила.

— Преди време ти предположи, че родителите на Мелвин Марс са били включени в Програмата за защита на свидетели — каза Богарт. — Може Бъркшър да участва в нея.

— Трябва да разберем дали е така. Ако е имала друга самоличност навремето, може тогава да е била свързана с Дабни. И това да обясни смъртта ѝ.

— Ще възложа на някого да провери — отвърна Богарт, стана и напусна стаята.

Джеймисън се обърна към Милиган:

— Доколкото разбрах, екипът ни е прехвърлен официално от Куонтико към вашингтонския офис.

— Точно така.

Декър откъсна поглед от рекордера и попита учудено Милиган.

— Прехвърлили са ни във Вашингтон?

— След като вече не работим по стари случаи, логично е да ни прехвърлят във Вашингтон. Това е един вид повишение — обясни Милиган. — Шефовете са оценили по достойнство работата, която сме свършили до момента.

— Чакай малко — възкликна Декър. — Това означава ли, че вече не можем да живеем в Куонтико?

— Едва ли ще искаш да пътуваш всеки ден — отвърна Милиган. — Магистралата е доста натоварена. Аз бях късметлия, защото живея в Спрингфийлд и всеки ден пътувах срещу обичайния трафик, но сега ще се влача като охлюв с всички, които отиват на север. Рос си живее във Вашингтон, неговата е лесна.

— Но аз няма къде да живея — каза Декър.