Дэвид Балдаччи - Предатели

— В свободното си време. Когато се запознахме, работех като журналистка, но винаги съм искала да се занимавам точно с такива проекти.

Декър кимна и отново погледна сградата.

— И къде ще живеем?

— Както казах, на последния етаж. Гледката е страхотна. И апартаментът е напълно готов.

— Обзаведен ли е, или ще трябва ние да купим мебелите?

— Позволих си да подбера някои неща. Ако не ти харесат, винаги можем да ги сменим.

— Има ли къде да се седи и къде да се спи?

— Да.

— В такъв случай ме устройва.

— Искаш ли да влезем?

Декър направи жест, с който подкани Джеймисън да поеме ролята на домакиня. Тя въведе кода в панела до вратата и я отвори. Декър я последва до подножието на стълбите.

— Ще трябва да се качим пеша — каза тя. — Няма асансьор.

Изкачиха шест етажа и се озоваха пред врата, която Джеймисън отключи, докато Декър се подпираше на стената в опит да възстанови дишането си. Тя го погледна и отбеляза:

— Мислех, че тренираш.

— Току-що направих една тренировка.

Декър прекрачи прага и замръзна на място. Таваните бяха високи поне шест метра, а металните греди на покрива, както и бетонните колони, които поддържаха цялата конструкция, стояха оголени. И гредите, и колоните бяха боядисани в черно. Помещението бе просторно, с голям кът за сядане, обърнат към петметрови прозорци, и модерна кухня с уреди от неръждаема стомана и гранитни плотове. Имаше и две големи спални, всяка със самостоятелна баня. В другия край на коридора се намираше кабинет с бюро, библиотеки и прозорец с дървени капаци. На бюрото бе оставен лаптоп.

— Това е твоят кабинет. Моят е до него. А там има джакузи — добави Джеймисън и посочи вратата вляво. — Плюс сауна. Още не съм ги пробвала. Дори не съм сигурна, че работят.

— По дяволите, Джеймисън! Останах със съвсем друга представа, когато описа мястото и спомена, че се нуждае от малко ремонт и грижи. Определено не очаквах това!

Тя го погледна гузно.

— Това е апартаментът на предишния собственик на сградата. Вложил е всичките си пари в него, затова е минал доста тънко на другите места. Останалите апартаменти не изглеждат по този начин.

— Какво е станало с него?

Въпросът му притесни Джеймисън.

— Предпочитам да не казвам.

— И защо?

— Ами… така.

— Алекс!

— Добре, задлъжнял на някакъв наркопласьор и онзи го гръмнал на паркинга.

— И е мъртъв?

— Ами, да, мисля, че се подразбира.

Декър се огледа.

— И е използвал парите, които е трябвало да плати на дилъра, за да обзаведе апартамента?

— Не е ясно. Но няма за какво да се притесняваш. Ние не дължим нищо на този дилър.

— Това означава ли, че не са го хванали?

— Полицията арестувала заподозрян, но не открила свидетели или доказателства и се наложило да го пуснат. Сградата фалирала и Мелвин я купи. В интерес на истината, беше изгодна сделка. Изглежда, не е имало други кандидати.

— Не се учудвам — отвърна Декър.

— Харесва ти, нали?

— Да, харесва ми. Същински дворец е в сравнение с онова, с което съм свикнал.

— Моят багаж е вече тук. Ти можеш да се пренесеш, когато пожелаеш.

— Всичките ми неща се побират в една чанта, затова ще стане бързо и лесно.

Джеймисън протегна ръка.

— Добре дошъл в новия ни дом, съквартиранте.

Преди да стисне дланта ѝ, Декър каза:

— Да сложим още няколко ключалки на вратата.

Когато Декър се събуди на следващата сутрин, примигна объркано и огледа непознатото място, на което се намираше.

Всъщност то вече не бе непознато, а просто ново. Сграда с апартаменти под наем. Стабилна постройка, а не кашон на паркинг. Но вървеше в комплект с наематели. А може би и с ядосан наркодилър, който се спотайваше наоколо. Късно снощи бяха докарали от Куонтико оскъдния му багаж. На Декър му трябваха точно пет минути, за да разопакова и подреди вещите си.

Той стана от леглото. Отиде до прозореца и погледна навън. Още беше тъмно, но слънцето щеше да изгрее скоро. Видя нисък жилав мъж и малко момче да излизат от сградата и да се отправят към кола, чийто счупен заден прозорец беше покрит с найлон. Мъжът бе облечен с джинси, работни обувки и суичър, а на главата си носеше предпазна каска. Хлапето бе преметнало голяма чанта през рамо. Потеглиха сред черен облак дим, бълващ от ауспуха.

Надолу по пътя, който минаваше успоредно на паркинга, вървяха двама души, мъж и жена, които се олюляваха под светлината на уличните лампи. Не приличаха на бездомници, но опитното око на Декър прецени, че съвсем скоро могат да се озоват на улицата. Мъжът удари жената по слепоочието и тя падна, а той продължи напред. Не след дълго жената се изправи с усилие и го последва. Тя извади нещо от джоба си, поднесе ръка към устата си и го глътна, каквото и да бе то.