Дэвид Балдаччи - Предатели

Декър ги проследи, докато се скриха от погледа му, след което влезе в банята, взе душ и се облече. Още нямаше седем сутринта. Тръгна по коридора, влезе в кухнята и си приготви кафе и купичка овесени ядки. Бе минал покрай стаята на Джеймисън и бе чул тихото ѝ похъркване през открехнатата врата.

Той седна, изпи кафето и изяде закуската си почти без да откъсва поглед от прозореца, зад който се развиделяваше.

Бе изминал дълъг път от предишния си дом… от предишния си живот в Бърлингтън, Охайо, където бе изгубил семейството си, работата си, къщата си.

Бе отмъстил за убийството на дъщеря си, жена си и нейния брат. Но това не бе облекчило болката. Времето не бе изцелило раните му. Уникалният му ум не се влияеше от времето. Всичко, което бе преживял някога, бе толкова свежо в паметта му, както в момента, в който се бе случило.

Това бе огромният недостатък на абсолютната памет. Толкова много неща искаше да забрави. А не можеше.

Но това не бе всичко.

Декър вече не беше същият човек. Знаеше, че прави неща, които дразнят околните. Например напускаше внезапно стаята. Или се затваряше в себе си и не отговаряше на въпросите. Просто не проявяваше толкова състрадание, не споделяше и не разбираше толкова чувствата на другите, колкото те очакваха от него. И колкото сам би искал.

Потри глава. Нещо в мозъка му се беше променило. А това означаваше, че и той се е променил заедно с него.

Декър остави мръсните съдове в миялната, седна отново и се замисли върху случая.

Бъркшър беше жертвата, а Дабни — убиецът.

Бъркшър имаше неясно минало. Възможно ли бе отговорът да се крие там?

Замисли се за изстрелите. Върна лентата кадър по кадър, за да потърси нещо, което да го насочи в правилната посока.

Бяха проследили движенията на Дабни същата сутрин. Бе взел кола на „Юбер“ от дома си в Маклийн до кафене, близо до централата на ФБР. От там бе тръгнал пеша и бе убил Бъркшър пред Хувър Билдинг.

Кадрите се завъртяха в главата му и той откри първото несъответствие.

Декър обичаше несъответствията. Те го отвеждаха на пътя към истината или най-малкото му показваха вярната посока. А в момента той отчаяно се нуждаеше от следа, която да му покаже вярната посока.

Ели Дабни бе казала на Декър, че е приготвила закуска на мъжа си. Яйца с бекон, печени картофи, препечени филийки… Дабни изял всичко. И изпил три чаши кафе.

Защо тогава се бе отбил в онова кафене на път за ФБР?

Може да бе случайност. Или приумица. Може да бе решил да убие малко време преди срещата. Или да изпие набързо още едно кафе, докато преглежда бележките си.

Но защо да го прави, след като е знаел, че няма да стигне до въпросната среща? Едва ли бе очаквал да застреля някого посред бял ден пред очите на куп свидетели, след което да влезе в Хувър Билдинг, сякаш нищо не се е случило. Онова, което бе направил, не беше резултат от моментно хрумване след излизането от кафенето. Дабни предварително бе сложил пистолета в куфарчето си. Криминалистите бяха открили там следи от оръжейна смазка.

Декър реши, че трябва да отиде в кафенето и да открие някой, който е видял Дабни. Може да се бе срещнал с някого там. Бяха проверили телефонните му разговори. Не бе звънял на никого, не бе изпращач нито съобщения, нито имейли.

Дали причината бе решението му да извърши убийство? И необходимостта да събере кураж, за да осъществи плана си? Но ако той наистина бе познавал Бъркшър, как бе разбрал къде ще е тя в този час? От ФБР вече бяха потвърдили, че убитата не се е обаждала в централата и не е имала уговорена среща с никого. Това обаче не изключваше възможността да отиде във ФБР без уговорка. И да сподели нещо с федералните агенти.

А Дабни ѝ бе попречил да го направи. Интересна теория.

Възможно бе Бъркшър изобщо да не е отивала във ФБР, а просто да е минавала оттам на път за другаде.

Много възможности, а нищо сигурно. Но така започваха повечето случаи. Истината винаги се крие дълбоко под повърхността, помисли си Декър. И трябва да преодолееш куп препятствия, за да стигнеш до нея.

Вдигна поглед и видя сънената Джеймисън, облечена с шорти и тениска с щампа на „U2“ да го наблюдава внимателно.

— Рано си станал — отбеляза тя с дрезгав глас.

— Винаги ставам рано. Скоро ще се увериш, след като сме съквартиранти.

Тя отиде до кафе машината и сложи чашата си под нея. Натисна копчето, облегна се на кухненския плот и попита уморено:

— През нощта да са ти хрумнали някакви брилянтни идеи?