Дэвид Балдаччи - Предатели

— Очевидно Дабни е закусил два пъти. Бих искал да разбера защо.

— Добре.

Кафе машината изпиука и Джеймисън взе кафето си, добави захар и сметана и отпи глътка.

— Тази сутрин ще претърсят къщата на Дабни — каза тя.

Декър барабанеше с пръсти по масата. Не каза нито дума.

— Разбрах, че част от децата ще бъдат там — добави Джеймисън.

— Бащата и момченцето.

— Какво? — възкликна объркано тя. — Дабни има четири големи дъщери.

— Колата с найлон вместо стъкло. Там, на паркинга. Сивият нисан.

— А! Какво за тях?

— Кои са те?

— Томас Амая и единайсетгодишният му син Дани.

— Дани ходи ли на училище?

— Да. Видя ли ги?

— Излязоха преди шест.

— Томас го кара до училището. Имат занималня за деца, чиито родители отиват рано на работа. Томас е строителен работник и трябва да е на обекта в шест и половина.

— А майката?

— Доколкото знам, Томас и Дани живеят сами.

— Как разбра всичко това?

— Казах ти, че съм се срещала с всички наематели. Исках да се запозная с тях, след като Мелвин купи сградата. Трябваше да ги уверя, че всичко ще бъде наред. Че няма да ги изгоним или да вдигнем наема. Прекарах известно време с Томас и Дани. Томас се е посветил на сина си, който е много умен. И рисува много хубаво. Видях някои негови рисунки. Има дарба.

— И всички наематели ли са толкова симпатични?

— Ами… това е относително понятие.

— В такъв случай ми дай относителен отговор.

— Някои са по-симпатични от другите. Предвид местата, от които идват. Има хора с всякакъв цвят на кожата и не съм сигурна дали всички са влезли законно в страната. Аз съм една бяла жена, която чука на вратата им, за да ги уведоми, че анонимен инвеститор е купил сградата и ме е назначил за домоуправител. Разбира се, че ще ме гледат с подозрение.

Декър въздъхна.

— Вече сме две хиляди и седемнайсета година, а нямам това чувство. Когато бях малък, имаше куп телевизионни предавания за бъдещето. Хората се опитваха да си представят как ще изглежда то. Роботи, които чистят къщите, летящи коли, с които родителите ходят на работа. А вместо тях получихме… това.

— На мен ли обясняваш тези неща, Декър? Виж, Мелвин обеща да дойде скоро, да се запознае с хората, да огледа сградата.

Декър се изправи.

— Ще се радвам да го видя отново.

— Вие двамата си допадате.

— Той е най-добрият ми приятел.

Джеймисън се намръщи леко при този коментар, но не каза нищо.

Телефонът на Декър иззвъня. Беше Богарт. Декър го изслуша и затвори.

— Промяна на плана. Богарт иска да отидем в моргата.

— Защо?

— Току-що са приключили с аутопсията на Дабни. — Добре, но ние знаем от какво е умрял. Застрелял се е.

— Да, но има още нещо.

— Какво?

— Изглежда, че е бил мъртъв, когато се е застрелял.

Същата съдебна лекарка, доктор Лин Уейнрайт, вдигна поглед към Декър, който оглеждаше трупа. На гърдите на Уолтър Дабни се виждаше стандартният V-образен разрез.

Богарт стоеше до Декър, а малко по-назад бе застанала Джеймисън, която избягваше да гледа към масата за аутопсии.

До неотдавна този мъж бе преуспяващ бизнесмен с чудесно семейство. Сега се бе превърнал в обезобразена плът, положена на металната маса.

— Сигурна ли сте? — попита Богарт.

Уейнрайт взе една рентгенова снимка и я постави на светлинното табло, окачено на стената. Посочи някакъв тъмен участък.

— Ето. Масивен мозъчен тумор, който не може да се оперира заради местоположението му и пораженията, които е нанесъл на жизненоважни участъци. Вече бях направила рентгеновите снимки и бях разбрала, че нещо не е наред, но когато извадих мозъка, не можах да повярвам колко тежко е било положението в действителност.

— Колко време му е оставало? — попита Декър.

Доктор Уейнрайт се замисли.

— Би трябвало да потърсим второ мнение, но приблизителна ми е преценка е шест месеца и дори по-малко. Най-вероятно по-малко. Освен това тук е имал аневризма, която е можела да се спука всеки момент — добави тя и посочи друго петно на рентгеновата снимка. — Дори съм изненадана, че Дабни е бил толкова жизнен.

— Може би е имал за какво да живее — отвърна Декър. — Имал е цел. Например да убие Ан Бъркшър.

— Наистина ли го вярваш? — попита рязко Богарт.

— Смятате ли, че съпругата му е знаела? — обади се Джеймисън. — За тумора?

— Съмнявам се — отвърна Богарт. — Иначе би трябвало да го спомене.

— Нищо чудно това да е причината за изненадващото пътуване, което Дабни е предприел преди месец — каза Декър. — Отишъл е да се изследва и да му поставят диагноза. — Той се обърна към Уейнрайт и попита: — Възможно ли е да не е знаел за тумора?