Дэвид Балдаччи - Предатели

— До момента не сме постигнали нищо. Това започва да ми омръзва. Трябва да ускорим разследването. Освен това не споменах каква точно информация е открадната, защото агент Браун така и не ми каза.

Томпсън се върна половин час по-късно с флашка, която връчи на Декър.

— Много ви моля да се отнесете към тези данни с изключителна конфиденциалност.

— Разбираме колко е важно това — отвърна Джеймисън. — Можете да разчитате на нас.

Томпсън не откъсваше поглед от Декър.

— Не се съмнявам за вас. Имах предвид него.

Декър стана и напусна стаята.

Томпсън погледна Джеймисън и попита:

— Как понасяте този човек?

— Справя се отлично с работата си — опита се да го защити тя.

— Би трябвало, нали? — изсумтя Томпсън. — Иначе защо да го търпите?

Джеймисън забърза след Декър, който вече крачеше към изхода. Настигна го по средата на коридора и отбеляза:

— Вероятно флашката съдържа доста информация, която ще трябва да прегледаме.

— Вероятно.

— Ей, може да вечеряме с Мелвин днес. Да отидем на ресторант.

Той не отговори.

— Декър, казах, че…

— Чух те, Алекс. Звучи добре.

— Чудесно. Какво ще кажеш за „Котън“? В седем и половина. Намира се на Четиринайсета улица. Ще направя резервация.

— Окей.

Тя се поколеба.

— Сигурна съм, че се радваш на Мелвин.

— Така е.

— Имам предвид, че той е най-добрият ти приятел.

— Вярно е.

Джеймисън пъхна ръце в джобовете и се отдалечи с мрачно изражение.

Декър и Джеймисън принтираха служебните досиета от флашката и прекараха следобеда в четене. Богарт и Милиган се присъединиха към тях.

— Имат доста клиенти, големи и малки — отбеляза Милиган.

— Повечето от тях работят с Дабни от десетилетия — добави Богарт, — а това означава, че трудно ще отсеем зърното от плявата.

— Може да е някой от партньорите му — предположи Джеймисън, докато прелистваше страниците. — Много от тях работят с него още от основаването на компанията. Казал е на дъщеря си, че човек си мисли, че познава някого, а после се оказва, че не е така. Това може да се отнася не само за клиент, но и за колега, с когото се е виждал всеки ден.

Декър не отговори. Продължи да чете досиетата и да запечатва в паметта си информацията.

— Ще отнеме месеци, може би дори година да разговаряме с всички тези хора — заяви Богарт. — А дотогава откраднатата информация ще се е обърнала против нас.

Декър продължаваше да мълчи. Чуваше всяка дума, но вниманието му бе насочено към досиетата. Богарт беше прав. Трябваше да съкратят списъка по някакъв начин. Да не говорим, че името можеше изобщо да не фигурира в тези страници. Нищо чудно Дабни да бе имал предвид човек, който не е свързан с бизнеса му. Милиган остави поредното досие, облегна се назад и каза:

— Да се надяваме, че целият този труд няма да отиде на вятъра.

Декър го погледна, изправи се рязко и напусна стаята. В първия момент останалите не забелязаха отсъствието му.

След няколко секунди Богарт попита:

— Чакайте малко! Къде отиде той?

Джеймисън погледна към вратата и поклати глава.

— Нали си наясно, че не мога да дотичвам всеки път, когато ми позвъниш?

Харпър Браун се взираше в Декър от шофьорската седалка на своето беемве.

— Ти се появяваш само когато решиш — отвърна Декър, който седеше до нея.

Браун прокара пръсти по волана.

— Признавам, че обаждането ти ме заинтригува.

Декър я изгледа мълчаливо.

— Притежаваш невероятна дарба — търпение, което ти позволява да изчакаш събеседника си да изтърве неволно някоя дума.

Той скръсти ръце на корема си и попита:

— Ти искаш ли да изтървеш някоя дума?

— Защо ме питаш, за бога?

— Защото, откакто се появи, само увърташ и говориш с недомлъвки.

— Време е за вечеря. Гладен ли си?

— Така като ме гледаш, не съм ли постоянно гладен?

— Знам едно място, където правят страхотни бургери.

— Не ми приличаш на човек, който обича бургери.

— Не ме познаваш.

Пристигнаха пред ресторанта, паркираха и влязоха. Беше евтино, непретенциозно заведение и Декър долови миризмата на мазнина откъм кухнята още преди да е подминал първата маса в малкия салон.

Откриха свободно сепаре близо до коридора, който водеше към тоалетните. Когато сервитьорката дойде, Браун поръча направо:

— Номер дванайсет плюс две бири „Еспесиал“. Без чаши. Нека спестим малко работа на кухненските работници.

Жената кимна и се отдалечи. Миг по-късно извика гръмогласно поръчката, за да могат да я чуят в кухнята.