Дэвид Балдаччи - Предатели

Натали кимна.

— Следователно между вас и баща ви е имало специална връзка.

— Да, имаше.

— Дошли сте тук и сте го придружили по време на медицинските прегледи.

— Той… той ми позвъни и призна, че е болен. Много болен. Увери ме, че не е споделил с никого. Искаше да бъда с него, когато научи окончателната диагноза. — Натали захлипа и едва се овладя. — Изпрати ми пари за самолетния билет.

— И вие го придружихте до „Андерсън“? — попита Джеймисън.

Натали избърса сълзите си.

— Да. И лекарите потвърдиха, че има злокачествен мозъчен тумор в последен стадий, който не подлежи на операция. Казаха, че съвсем скоро организмът му ще престане да функционира нормално.

— Как реагира баща ви?

— Заяви, че няма да се подложи на лечение. Щеше да спечели няколко седмици, месец дори, но той не пожела. Възнамеряваше да каже на мама и дори обсъждахме как ще ѝ съобщи новината.

— А разговаряхте ли за други неща, които е възнамерявал да направи? — попита Декър.

Натали погледна първо Джеймисън, после него.

— Ако ме питате дали ми е казал, че само след месец се кани да убие някого и да се самоубие, отговорът ми е „не“. Никога не бих скрила подобно нещо.

— А споменал ли е нещо, което може да се изтълкува като намек за онова, което е бил намислил? Може да ви се стори незначително, но да изиграе ключова роля за разкриването на истината.

Натали се замисли за кратко. Разтри очи и каза:

— Наскоро говорихме по телефона. Бях във Франция и той ми позвъни съвсем изненадващо.

— Кога беше това?

— Преди седмица.

— Продължавайте — подкани я Декър.

— Каза, че все още не е съобщил нито на мама, нито на сестрите ми, но ще го направи. А после подхвърли: „Мислиш си, че познаваш някого, а после се оказва, че изобщо не го познаваш. Но тогава вече е прекалено късно“.

— Помолихте ли го да ви обясни какво означава това? — попита Джеймисън.

— Реших, че е започнал да взема болкоуспокоителни и не е съвсем адекватен. Но преди да отвърна каквото и да било, той ми каза, че ме обича, и затвори. Повече не го чух. — Натали наведе глава и захлипа тихо. След малко попита: — Майка ми и сестрите ми ще разберат ли какво сме говорили с вас?

— Не виждам как можем да го запазим в тайна — отвърна Декър.

Когато излязоха от стаята, Джеймисън каза:

— Какво разбра от всичко това?

— Мисля, че Уолтър Дабни се е изразил съвсем буквално.

Декър и Джеймисън напуснаха потъналата в скръб къща и Марс ги откара до вашингтонския офис на ФБР.

По пътя Джеймисън попита:

— Какво имаше предвид, като каза, че Дабни се е изразил съвсем буквално?

— Човек, на когото е имал доверие, го е предал. Но нямам представа кой е бил той.

Марс го погледна.

— Имаш предвид като човека, когото смятах за мой баща?

— Да, нещо подобно.

— Трябваше да бъдеш по-деликатен с Натали, Декър — укори го Джеймисън.

— Как? — погледна я той.

— Тя току-що е изгубила баща си, а ти не прояви никакво съчувствие.

— Ако Натали изпитва вина, така и трябва да бъде. Тя е причината баща ѝ да открадне секретна информация.

— Но съпругът ѝ… — започна Джеймисън.

— Всеки човек прави избор — прекъсна я Декър. — Уолтър Дабни никога не би направил всичко това, ако Корбет умееше да контролира страстта си към хазарта. И сега онзи, който би трябвало да понесе всички последствия, се измъква невредим. А онзи, който е смъртно болен и би трябвало да изживее достойно последните си месеци, лежи в моргата. След като години наред се е трудил, за да осигури на семейството си добър живот, ще бъде запомнен като предател и убиец.

— Той също е направил своя избор — възрази Джеймисън.

— Не е същото — отвърна Декър. — Натали е била малкото му момиченце. Какво е можел да направи?

— Можел е да откаже — отвърна Марс. — Но не го е направил. Не казвам, че изборът е бил лесен. Но Уолтър е трябвало да се обади в полицията или да помогне на Натали и семейството ѝ да се скрият от онези, които са ги заплашвали. Бил е човек с връзки. Можел е да действа по друг начин.

Декър поклати глава.

— Никой от вас не е имал дете. Аз имах. Човек е готов на всичко, за да помогне на детето си. Буквално на всичко — каза и не пророни нито дума повече по обратния път.

Когато пристигнеха във вашингтонския офис на ФБР, трябваше да извадят временен пропуск за Марс, но тъй като бяха позвънили предварително на Богарт, той се бе погрижил за всичко. Посрещна ги на входа.

— По дяволите, Мелвин, изглеждаш чудесно! — възкликна специалният агент. — Алекс ми разказа какво се е случило снощи. Декър, поел си голям риск. Глупав риск. Извадил си късмет, че Мелвин е дошъл.