Дэвид Балдаччи - Предатели

Декър я погледна.

— Представи си, че не се чувстваш добре и подозираш какво не е наред. Би ли отишла в „Андерсън“ или която и да било болница сама? Или би предпочела да те придружи твой роднина?

— Не бих искала да отида сама — призна Джеймисън. — Но защо не е взел съпругата си?

— Може да не е искал да я тревожи. Стори ми се, че тя не е добре с нервите. Ако Дабни наистина е бил по-близък с Натали, както предположи Мелвин, нищо чудно тя да го с придружила до онази болница. В края на краищата била му е задължена, че е спасил съпруга ѝ.

— Изобщо не попитахме болницата дали Дабни е имал придружител — каза Джеймисън. — Наистина ли смяташ, че Натали може да знае кой е шантажирал баща ѝ?

— Трябва да проверим.

— Но, Декър, агент Браун ни каза, че Натали…

— Знам какво ни каза — сопна се той. — Това не означава, че е истина.

— Ние се занимаваме с Бъркшър. Рос и Тод поеха разследването на Дабни.

— Не ме интересува кой с какво се е захванал, Алекс. Ще направя каквото е необходимо, за да разкрия случая — каза Декър и се надигна от мястото си.

Джеймисън погледна часовника си.

— Къде тръгна? Още няма шест и половина!

Миг по-късно Декър вече беше до вратата. Излезе, без да отговори.

Марс се обърна към Джеймисън с блеснали очи и възкликна:

— Май изобщо не се е променил, а?

— Това е проблемът, Мелвин — отвърна Джеймисън.

Наближаваше седем часът, когато пристигнаха пред дома на Дабни. На кръговата алея бяха паркирани две коли. Вероятно взети под наем от дъщерите за времето на престоя им. Къщата бе потънала в мрак, светеше само лампата над входната врата.

Марс ги докара със своята кола и остана да ги чака в нея. Декър почука. Никой не им отвори.

— Смяташ ли, че домашната помощница е пристигнала вече? — попита го Джеймисън.

— Не знам, никога не съм имал обслужващ персонал.

Чуха стъпки и след миг Джулс Дабни отвори вратата. Беше облечена с клин и суичър с логото на университета „Джордж Уошингтън“. Косата ѝ бе вързана на опашка. Изгледа ги и попита малко сърдито:

— Нали знаете колко е часът?

— Сестра ви Натали тук ли е? — отвърна Декър.

— Да, но още спи.

— Трябва да говорим с нея.

— Не може ли да изчакате малко?

— Ако можехме, нямаше да дойдем толкова рано.

— Настоявам да…

Декър вдигна служебната си карта и натърти:

— Трябва да говорим с нея.

Джеймисън пристъпи напред и каза:

— Предайте ѝ, че искаме да говорим за Корбет.

— За Корбет? Той добре ли е?

— Просто ѝ предайте това, което ви казахме. Ако не желае да разговаря с нас, ще си тръгнем и ще се върнем по-късно.

Джулс се поколеба и затвори вратата. Докато стояха отвън и чакаха, по алеята приближи малък джип, който спря встрани от входа. От него слезе възрастната чернокожа жена, която Декър и Джеймисън бяха зърнали при предишното си посещение. Тя мина покрай тях, усмихна се и им кимна. Отключи си със собствен ключ.

Джеймисън погледна часовника.

— Сега вече знаем. Домашните помощници на богатите започват работа точно в седем сутринта.

Изминаха няколко минути и вратата се отвори отново. Натали беше облякла пеньоар до глезените. Косата ѝ бе разрошена и сплескана от едната страна. Очите ѝ бяха зачервени.

— Джулс каза, че искате да говорим за Корбет. Защо?

— Може ли да влезем? — попита Джеймисън.

— Предполагам — отвърна намусено Натали, отстъпи крачка назад и Декър и Джеймисън прекрачиха прага.

Натали ги покани в библиотеката и затвори вратата след тях. Декър и Джеймисън седнаха на канапето, а тя срещу тях. Упорито избягваше погледите им. Очите ѝ останаха забити в пода.

— Мама още не е станала.

— Не сме дошли при нея — отвърна Джеймисън и погледна Декър.

— Знаем за дълговете от хазарт. И знаем откъде баща ви е намерил пари, за да ги погаси.

— О, господи! — възкликна Натали, зарови лице в шепите си и захлипа.

Джеймисън стана, прекоси стаята и седна до нея. Обгърна раменете ѝ, които се тресяха от плач, а Декър удостои с мрачен поглед.

Натали се задъха. Не ѝ достигаше въздух.

— Добре ли сте? — попита Джеймисън.

Натали извади от джоба си инхалатор. Пръсна два пъти в устата си и дишането ѝ се успокои.

— Вече съм добре. Имам астма — обясни тя и вдигна инхалатора. — Всички имаме, с изключение на татко. Наследили сме я от мама.

Натали се облегна на стола си, затвори очи и задиша дълбоко.

Джеймисън се върна на мястото си до Декър и прошепна:

— Карай по-полека.