Дэвид Балдаччи - Предатели

— Дабни очевидно не е знаел, че е привлякъл вниманието ни — отвърна замислено Браун. — В противен случай щеше да разбере, че всичко е приключило.

— Ако го беше разбрал, може би нямаше да се нагърби с убийството на Бъркшър.

— А може и да грешите и между Дабни и Бъркшър да има връзка. Просто вие да не сте я открили.

— Напълно е възможно — отвърна Декър. — Все отнякъде трябва да започнем. Ако между тях има връзка, ще я открием, когато проверим миналото им, особено нейното.

— Но в момента не разполагате с нито една следа — изтъкна тя.

— Имаме клоун — отвърна Декър.

Браун, която бе надигнала бутилката бира, едва не се задави.

— Моля?

Декър ѝ разказа за предположението си клоунът да е подал сигнал на Дабни.

— Да приключваме тук и да отидем някъде, където можем да поговорим на спокойствие — каза тя.

— Къде например?

— У дома.

След като изядоха бургерите си и Харпър плати сметката, тя откара Декър до улица със стари къщи, които бяха реновирани наскоро и вероятно много скъпи. От Капитолия ги деляха само няколко преки. Браун спря на едно свободно място за паркиране и изключи двигателя.

Декър погледна през прозореца и отбеляза:

— Хубав квартал.

— Наистина.

Тя излезе от колата и го поведе към входа на триетажна къща с фасада от боядисани в бяло тухли и допълнително крило, облицовано с камък. Вратата бе от масивно дърво и ако се съдеше по вида ѝ, на повече от сто години. В малкия преден двор, опасан с еднометрова ограда от ковано желязо, светеше газов фенер. Браун отвори вратата и изключи алармата. Декър я последва вътре.

Интериорът излъчваше уют и топлина, мебелите бяха подбрани с вкус, килимите бяха дебели и меки, с ненатрапчиви цветове и мотиви. Стените бяха тухлени на едни места, каменни на други, покрити с дебел слой гипс на трети. На някои от тях имаше маслени картини.

Браун въведе Декър в малка трапезария до кухнята, която бе обзаведена с модерни уреди, гранитни плотове, голяма печка и бюфети, които сякаш бяха пренесени от някоя вила в Тоскана. Тя си наля скоч от малък бар, долепен до стената, и го попита дали иска и той.

— Не си падам по скоча — отвърна Декър.

Браун се настани в голямо кожено кресло срещу него. Взе дистанционното, натисна едно копче и в каменната камина лумна огън. После свали кобура си и остави пистолета на масичката. Събу обувките си, сви крака под себе си и обви длани около чашата.

— Сигурно се чудиш как един федерален агент може да си позволи такава голяма къща — каза тя. — Както и беемве.

— И през ум не ми е минало.

— Чувал ли си някога за „Хюлет-Пакард“? — усмихна се тя.

— Чувал съм. Не само аз, а поне още няколко милиарда души.

— Прадядо ми е бил един от първите инвеститори в тази фирма, както и в още шест други, които днес присъстват в класацията „Форчън 500“ на най-големите компании в страната. Част от парите си наследих от него. А когато родителите ми починаха, наследих още. Къщата беше на дядо ми.

— Страхотно.

— Да, извадих голям късмет.

Той погледна беретата.

— Но очевидно не искаш да си харчиш наследството и да си живееш живота.

— И кариерата си съм получила в наследство. Баща ми беше военен. Премина в резерва като полковник. Служил е във Виетнам, откъдето се е върнал с два медала „Пурпурно сърце“ и една „Бронзова звезда“.

— Впечатлен съм, агент Браун.

— Наричай ме Харпър. Все пак не сме на работа, Еймъс. Баща ми беше причината да постъпя в армията. Той също е можел да си остане у дома и да харчи парите, които не е спечелил сам, но е решил да облече униформа и да служи на страната си.

— Значи и ти си в армията.

— Формално, да. В пехотата. Изкарах две мисии в Ирак и една в Афганистан.

— Като каква?

— СОЕ.

— Нямам представа какво означава.

— Извинявай, в армията често използваме подобни съкращения. Специалист по обезвреждане на експлозиви, неизбухнали бомби и самоделни взривни устройства. С една дума, сапьор.

— Звучи опасно.

— Всичко там беше опасно. Целият ден беше изпълнен с рискове. И нощта също.

— Разбирам. И баща ти ли е бил сапьор?

— Не. Смяташе ме за луда, че съм се захванала с това. Но всъщност бях много добра — каза Браун и отпи от уискито си. — Да се върнем на разследването. Искаше да ми предложиш някакво споразумение ли?

— Да, мисля, че е по-добре да работим заедно. Но ти очевидно държеше да го обсъдим на тихо и спокойно място. Затова сме тук — каза Декър, облегна се и я погледна подканящо.