Дэвид Балдаччи - Предатели

— Според Браун плащането е извършено преди шест седмици, може би повече. Защо му е на Дабни да предприема това загадъчно пътуване до Хюстън след сделката? След спасяването на дъщеря му.

— Може нещо да се е объркало — предположи Богарт.

— А може причината да се крие в онкологичния център „Андерсън“ в Хюстън — обади се Джеймисън.

Всички я погледнаха.

— Дабни може да е имал здравословни проблеми и да е потърсил експертно мнение. Центърът „Андерсън“ е едно от най-подходящите места за целта.

— Откъде знаеш? — попита Милиган.

— Когато бях журналистка, написах статия за жена, която беше отишла там, след като я диагностицирали с рядко онкологично заболяване. Лекарите в „Андерсън“ бяха успели да я излекуват.

Милиган се усмихна и каза:

— Забравих, че си имала друг живот, преди да постъпиш във ФБР.

— Добра идея, Алекс. Може да се окажеш права — похвали я Богарт.

— Непременно ще проверим — продължи Милиган. — Проблемите, свързани с лекарската тайна, няма да ни спрат. Можем да помолим съпругата му да се свърже с центъра и да провери дали Дабни е бил там.

— Тод, заеми се с това — каза Богарт.

— Ако Дабни е разбрал преди месец, че е неизлечимо болен — обади се Джеймисън, — той си е дал сметка, че няма да доживее да го осъдят. Имам предвид за убийството на Бъркшър.

— Именно — съгласи се Богарт.

— Но това не обяснява защо я е убил — изтъкна Декър.

— Така е, но все пак подреждаме поредното парченце от пъзела. А то може да ни помогне да намерим отговора и на този въпрос. Съдебният лекар ни изпрати резултатите от кръвната картина. Дабни е вземал болкоуспокоителни, което подкрепя предположението, че е бил зле.

Декър се надигна от мястото си.

— Къде отиваш? — попита го Богарт.

— Да се поразходя.

Декър започна разходката си от кафенето. Дабни се бе отбил тук, макар да бе закусил обилно у дома. Седнал бе на маса, от която да наблюдава улицата, после бе излязъл, бе продължил към Хувър Билдинг и там бе застрелял Бъркшър, преди да си пръсне мозъка.

Докато Декър стоеше в заведението, към него се приближи същото момиче, с което бе разговарял по-рано.

— Идвахте тук с онази жена. Още ли разследвате случая?

— Още — отвърна разсеяно Декър.

— Едва ли е важно, но…

Той я погледна.

— Кое?

— Били е на работа днес. Дадох му визитката, която оставихте, но нямам представа дали се е свързал с вас. Ако искате да говорите с него, в момента не е особено зает.

— Искам, разбира се.

Момичето се върна след малко, придружено от висок мъж на средна възраст с дълга прошарена коса, вързана на опашка. Беше облечен с черна риза като своята колежка и избелели джинси. На кръста му бе вързана зелена престилка.

— Здравейте — каза Били, а момичето отиде на касата. — Разбрах, че сте от ФБР. И че искате да ме питате нещо.

— Да. Бихте ли седнали да поговорим?

Били се настани срещу Декър.

— Отдавна ли работите тук?

Мъжът се засмя.

— През две хиляди и осма бях инвестиционен банкер, можете ли да повярвате? Тогава настъпи финансовият Армагедон и изгубих всичко. Останах гол като пушка. Реших да сложа край на кариерата си и никога да не се връщам към банкерството. Работя тук вече четвърта година. Едва свързвам двата края, но се чувствам по-щастлив от всякога.

— Радвам се за вас. Спомняте ли си Дабни?

— Да. Дойде онази сутрин.

— Идвал ли е и преди?

— Не. Аз поне не съм го виждал. След като видях снимката му по вестниците и телевизията, си казах, че щях да го запомня, ако беше идвал и преди.

— На тази маса ли седна?

— Да. Минах покрай него два пъти с разни поръчки. Стори ми се странно, че не докосна кифличката си. Дори го попитах да не би нещо да не е наред.

Декър се напрегна.

— Чакайте малко! Разговаряли сте с него?

— Ами… да. Човекът не пиеше чая си, не ядеше кифличката си… Това ми направи впечатление. Нещата, които предлагаме, са много вкусни и съвсем не са евтини. А той дори не ги опита.

— Какво му казахте?

— Попитах го дали кифличката е студена, или има нещо друго. Предложих му да я стоплим, ако желае. Или да му донеса масло.

— И той какво ви отвърна?

— Че нямал апетит. Странно. Нали току-що си я беше поръчал.

— Да — съгласи се Декър, — явно е бил особняк.

— Много ясно — подсмихна се Били. — Тази история с убийството наистина е шантава.

— Така е — отвърна сухо Декър.

— Както и да е, той се взираше в нещо на улицата.

Декър се напрегна отново.

— Какво имате предвид под „взираше се“?