Дэвид Балдаччи - Предатели

— Пияна е — отвърна Декър, който бе надушил алкохолния ѝ дъх.

Джеймисън отвори вратата по-широко, а той внесе Натали в стаята и я остави внимателно върху неоправеното легло. Огледа се и видя куфар до стената. Разгледа етикета, залепен от авиокомпанията.

— Летище „Шарл дьо Гол“. Добре, това потвърждава, че си имаме работа с Натали, която живее във Франция.

Декър хвърли поглед към жената, която лежеше на леглото. Едва сега забеляза, че на десния ѝ крак липсват два пръста.

— Сигурен ли си, че е добре? — попита Джеймисън.

— Засега да, докато не я връхлети махмурлукът.

Обърнаха се и видяха Ели Дабни на прага.

— Аз ще се погрижа за нея — подкани ги да излязат от стаята и затвори вратата след тях. — Случилото се съсипа семейството ни — извини тя дъщеря си.

— Предполагам — отвърна Декър.

Когато излязоха навън, Джеймисън каза:

— А може би всезнаещата и всемогъща госпожица Харпър Браун ни е излъгала. Може би Уолтър Дабни не е имал никакви проблеми с хазарта.

Декър отиде до колата ѝ, застана до нея и се загледа в къщата, макар почти да не я виждаше.

— Какво има? — попита тя.

Той не отговори, защото разговорите с Браун нахлуха в главата му с бясна скорост. Превъртя ги реплика по реплика, дума по дума. После се обърна към Джеймисън и каза:

— Браун твърди, че Дабни е продавал секретна информация.

— Точно така. И с парите е покривал дългове от хазарт.

— Тя обаче не каза, че дълговете са били негови .

Харпър Браун седна срещу Декър в кафенето, в което Уолтър Дабни се бе отбил, преди да застреля Бъркшър. Беше облечена в черен костюм и светлосиня блуза. Леката издутина на кръста ѝ подсказваше, че е въоръжена.

Декър бе облякъл избелели джинси, трикотажна риза и мушамено яке.

Браун огледа дрехите му и отбеляза:

— Явно в твоя случай Бюрото е отменило изискванията за служебно облекло.

— Богарт не ти ли каза, че не съм истински агент?

— Телефонното ти обаждане ме заинтригува — продължи тя.

— Надявам се да получа отговори. Чии са дълговете от хазарт?

— Вече ти казах, още не съм решила дали да участвате в разследването, затова не мога да отговоря на въпроса ти.

— А както аз вече ти казах, не мисля, че разполагаш с правомощията да вземаш подобни решения.

— Не забравяй телефонния разговор, който министърът на отбраната може да проведе.

— Помислих и за това — отвърна Декър. — Няма как да стане. Блъфираш и много добре го знаеш.

Браун се облегна и каза:

— Не можеш ли да ме почерпиш чаша кафе, докато ме обвиняваш в непочтеност?

Декър стана и се върна с чаша черно кафе, която остави пред нея.

— Благодаря — отвърна любезно тя. Отпи глътка и се усмихна. — Силно, горещо, чисто. Не разбирам хората, които слагат какви ли не боклуци в кафето си.

Декър я изгледа изпитателно.

— Напомняш ми за някого, когото срещнах като ченге в Охайо.

— Друго ченге?

— Не, престъпничка. Измамница. Справяше се отлично.

— Ласкаеш ме, Декър.

— Явно не съм се изразил правилно.

— Израснала съм в Алабама в дълбоко религиозно семейство. Родителите ми ме научиха на честност и почтеност.

— В Алабама?

— Да.

— В такъв случай са били почитатели на „Да убиеш присмехулник“.

— Малкото ми име ли те наведе на тази мисъл?

— Харпър Лий, да. — Той се приведе напред. — Не спомена ли снощи, че си ми длъжница? Ако не искаш да платиш дълга си, ще те оставя да си изпиеш кафето и ще си продължа по пътя.

Когато Браун не отговори, Декър се надигна от мястото си.

— Задръж за малко — каза тя най-сетне и му направи знак да седне. Огледа полупразното кафене, докато той сядаше на мястото си. — Това едва ли е най-подходящото място.

— Да се поразходим тогава — предложи Декър и погледна чашата ѝ. — Както виждаш, взех ти кафе в пластмасова чаша. В случай че решиш да споделиш нещо навън.

Лекият бриз разроши косата на Браун, разтвори сакото ѝ и разкри пистолета. Декър го зърна за миг и отбеляза:

— „Берета“. С такова оръжие Дабни застреля Бъркшър.

Браун закопча сакото си и попита:

— От тук ли е тръгнал?

— Много добре знаеш, че от тук. Говорихме за дълговете от хазарт.

— Откъде знаеш, че не са на Уолтър Дабни?

— Защото самата ти не спомена нито веднъж, че са негови. Реших да приема информацията съвсем буквално.

— Всъщност… стремях се думите ми да прозвучат колкото се може по-неопределено.

— Дотук с честността и почтеността. Да разбирам ли, че са на Натали?