Дэвид Балдаччи - Предатели

Маршрутът му го отведе до крайбрежната улица, над която се рееха чайки, а течението носеше боклуци, събрани по бреговете на реката и нейните притоци. Декър бе плувнал в пот и започваше да диша все по-тежко. Не беше в състояние да продължи. Имаше чувството, че лучените кръгчета и пържените картофи са заседнали в гърлото му.

Спря за две минути, за да се охлади и да позволи на кръвното налягане и дишането да се нормализират постепенно. Разтегна уморените си мускули и продължи с по-бавно темпо. Слънцето бе изгряло, от къщите наоколо излизаха хора, качваха се в колите си или тръгваха пеша по улиците.

Той бе забравил за момент историята с Амая и бе насочил вниманието си към случая „Дабни-Бъркшър“. Седна на една пейка, зарея поглед над реката и затвори очи.

Въпросите бяха прекалено много и — поне засега — оставаха без отговор.

Харпър Браун ги бе уведомила, че Дабни е продавал секретна информация, за да покрие дълговете си от хазарт. Което можеше да е истина, но можеше и да не е.

От АВР обаче не им бяха казали защо Дабни е убил Бъркшър.

Животът на тази жена бе пълен със загадки, твърде много бели петна, твърде много неясноти и противоречия. Случайна жертва на убийство с подобна биография? Между Дабни и Бъркшър трябваше да има някаква връзка. Причината да я убие несъмнено се криеше в миналото ѝ. В такъв случай Дабни също бе свързан с това минало. Трябваше само да разкрият тайната на Бъркшър.

Декър се изправи, уморените му крака потрепериха леко. Върна се бързо в апартамента и откри Джеймисън седнала до кухненската маса с чаша кафе в ръка и зареяла поглед през прозореца. Декър взе бутилка вода от хладилника и седна срещу нея.

— Добре ли потича? — попита тя, без да го погледне.

— Всяко тичане, което не завършва със сърдечен пристъп, е добро за мен.

Тя се усмихна едва-едва.

— За какво си мислиш? — попита Декър.

— Не очаквам да ме разбереш.

— Благодаря за доверието.

— Винаги подхождам с доверие към теб — каза Джеймисън.

Той я изгледа изпитателно и отбеляза:

— Това означава, че си разочарована от резултата, така ли?

Тя сви рамене.

— Знам, че просто си такъв. Не можеш да…

Гласът ѝ заглъхна.

— Не мога да забравя нищо?

— Ако така предпочиташ да го опишеш.

Декър се облегна на стола и завъртя бутилката в ръцете си.

— Снощи си спомних нещо, което бях забравил.

— Мислех, че никога нищо не забравяш.

— Аз не съм компютър, Алекс!

Настъпи продължително мълчание, преди тя да каже:

— Знам, че не си. Извинявай, не исках да прозвучи така.

Декър разтри слепоочията си.

— Какво си спомни? — настоя тя.

— Че дъщеря ми обичаше оранжеви близалки.

Думите му я изненадаха.

— Мислех, че е нещо, свързано със случая.

Той впери поглед в нея.

— Аз не съм компютър и не мисля само за случаите, които разследваме, Алекс!

Джеймисън се смути от думите му, въздъхна и каза:

— Не преставам да ръся сол в раната, нали? Съжалявам, Еймъс — извини се искрено тя. — Аз също обичах близалки като малка. Разкажи ми за Моли.

Декър извърна поглед.

— Когато се прибирах у дома след работа, тя винаги ме чакаше на стъпалата пред къщата. Криеше едната си ръка зад гърба си. Когато ме видеше, я протягаше към мен и ми поднасяше близалка. Винаги ме чакаше да се прибера вкъщи.

— Защо смяташе, че си го забравил? — попита Джеймисън, очевидно заинтригувана от тази история.

Той отпи глътка вода, преди да отговори.

— Може би защото се интересувам прекалено много от въпроса защо хората се убиват един друг. Мозъкът ми не разполага с достатъчно място за лична информация.

Джеймисън се пресегна и улови ръката му.

— Това означава, че частица от онзи човек, който си бил някога, се завръща отново.

— Не мисля, че това е възможно.

— Не бъди толкова сигурен. — След кратка пауза тя добави: — Тод ми разказа за хосписа.

— Разказа ли ти как се изложих?

— Не, разказа ми как си се върнал при Дороти Витърс и си оправил възглавницата ѝ. И си се извинил.

— Не знаех, че е видял или чул това.

— Е, видял го е, чул го е.

— За нея беше без значение. И бездруго беше заспала.

— За теб е от значение, Декър.

— Вчера звъннах в хосписа. Дороти Витърс е починала час след като сме си тръгнали.

Джеймисън отдръпна ръката си.

— Предполагам, че е било въпрос на време.

— Работата е там, че когато влязох за пръв път, я видях в морскосиньо. А когато си тръгвах… — Декър замълча.

— Какво? — подкани го Джеймисън.