Дэвид Балдаччи - Предатели

— Когато си тръгвах, цветът започна да се променя в електриковосиньо, което неизменно свързвам със смъртта. И час по-късно тя наистина е умряла.

— Била е към края си, Декър. Ти си го разбрал и съзнанието ти е реагирало по съответния начин. Това не означава, че можеш да предсказваш смъртта.

— Знам. Но въпреки това е… стряскащо.

— Разбирам — отвърна Джеймисън, изпълнена със съчувствие.

Той я погледна.

— Знам, че не съм… нормален, Алекс.

— Всеки си има своите странности — отвърна тя.

— Така е, но при мен са повече от обикновено.

— Тъкмо това те прави толкова добър в работата ти.

Помълчаха няколко минути, преди Декър да каже:

— Понякога си спомням човека, който бях. И осъзнавам, че не съм в състояние отново да се превърна в него. Разбирам го много добре. — Той стана от мястото си, без да изчака коментара ѝ. — Ще взема душ и ще се преоблека — каза.

Джеймисън го погледна.

— Добре. И аз ще направя същото.

— Вирджиния Коул свърза ли се с теб? Съобщи ли ти името на учителката, която е поддържала приятелски отношения с Бъркшър?

— Още не. Днес ще ѝ звънна да я подсетя.

— Положихме доста усилия да научим нещо повече за Бъркшър, но си оставаме с празни ръце. Затова да се върнем на Уолтър Дабни. Трябва да разберем къде е пътувал.

— Смяташ ли, че е важно?

— Отишъл е някъде и се е върнал променен . Бих искал да знам защо.

Когато домашната помощница заведе Декър и Джеймисън в кухнята, завариха Ели Дабни да седи край масата и да се взира през прозореца.

— Децата ви още ли са тук? — попита Декър.

— Да, уреждат подробностите около погребението. Аз не съм в състояние да…

— Дъщеря ви, която е във Франция, пристигна ли? — попита Джеймисън.

— Натали кацна вчера, но не излезе със сестрите си. Спи на горния етаж. Заради часовата разлика. И…

Гласът ѝ потрепери и заглъхна.

— Добре — каза Декър и седна срещу нея.

Ели Дабни се беше състарила с двайсет години. Лицето ѝ беше увиснало, косата ѝ бе рошава, а стройното ѝ атлетично тяло изглеждаше отпуснато и уморено. Декър се зачуди дали е вземала лекарства срещу депресия.

Джеймисън седна до нея.

— Знам колко ви е трудно — започна тя.

— Нима? — отвърна Ели. — Да не би да имате съпруг, който е застрелял някого, преди да се самоубие?

— Не, но просто исках…

— Разбирам какво се опитвате да направите. Съжалявам. Не мога… — каза тя и поклати глава.

— Някой отбиват ли се е да ви види? — попита Декър.

— Кой например?

— Други федерални агенти?

Ели Дабни отново поклати глава.

— Не. Да не би да очаквате да дойдат?

— Възможно е — отвърна Декър и се приведе над масата. — Знаехте ли, че съпругът ви има огромни дългове от хазарт?

— Дългове от хазарт? — намръщи се Ели. — Та той не можеше да различи маса за крапс от рулетка!

— Откъде сте толкова сигурна?

— Да не би някой да ви е казал, че е бил комарджия? Някой негов колега ли?

— Не, не е колега.

— Кой тогава?

— Нямам право да разкривам източника на информацията. Да разбирам ли, че отхвърляте подобна възможност?

— Уолтър никога не си е купувал дори лотариен билет. Намираше всички тези неща за голяма глупост. Казваше, че все едно хвърляш парите си на вятъра.

— Да сте проверявали наскоро банковата си сметка? Да сте установили липса на пари от нея? Или ползвате финансов съветник?

— Точно така. Човекът ми позвъни вчера, за да провери имам ли нужда от нещо. И макар да не обсъждахме финансови въпроси, двамата с него се познаваме достатъчно отдавна, за да съм сигурна, че ако имаше някакъв проблем със сметките, веднага щеше да ме уведоми.

Декър погледна Джеймисън.

— Добре, радвам се да го чуя.

— От къде на къде някой е решил, че Уолт е бил комарджия?

— Възможно е съпругът ви да е имал нужда от пари.

— Защо? Огледайте се хубаво! На бедни ли ви приличаме?

Декър понечи да отвърне нещо, но Джеймисън го дръпна за ръката и каза:

— Абсолютно права сте. Благодарим ви. Време е да си тръгваме.

Докато крачеха към входната врата, Декър вдигна поглед към стълбите и видя на горната площадка млада жена с дълга тениска. Лицето ѝ бе зачервено, най-вероятно от плач. Беше боса, пристъпваше от крак на крак и се взираше в Декър с отчаяно изражение.

Той се втурна нагоре по стълбите и успя да улови жената, преди тя да припадне. Вдигна я на ръце.

— Това трябва да е Натали — каза Джеймисън, щом дотича до тях. — Онази врата е отворена. Може би това е стаята ѝ. Добре ли е?