Том Грейс - Операция „Хищна птица“

Скай си представи физиономията на застрахователя си, който ще трябва да покрие загубата на спътника, и по лицето ѝ пробяга усмивка. С неговите пари тя щеше да покрие голяма част от разходите по създаването на „Зевс-2“.

В момента, в който „Скай Еърспейс“ обяви загубата на контакт с умиращия комуникационен спътник, „Зевс-2“ щеше да включи системата „Стелт“ и да поеме по невидимата си орбита над земните полюси. От този миг нататък единствено Си Джей Скай щеше да знае точното му местоположение във всеки момент и само тя щеше да управлява неговите действия.

А през тези първи часове в орбита „Зевс-2“ щеше да потърси и открие първата си жертва.

„Саниа“

Приведен над рамото на радарния оператор, капитан Чи Юченг — командир на китайския разрушител „Саниа“, внимателно наблюдаваше хода на бялата черта в посока обратна на часовниковата стрелка върху електронния екран. Тя приличаше на тънката стрелка на хронометъра, който си беше купил по време на краткия престой в Хонолулу, но функциите ѝ бяха далеч по-сложни, тъй като отчиташе и обработваше данните за всеки обект, попаднал в обхвата на голямата антена, която се въртеше високо горе, над трапецовидната суперструктура на разрушителя. На неголямо разстояние от левия борд плаваше „Ханджоу“ — корабът двойник на „Саниа“. И двата съда бяха руско производство, клас „Съвременен“, част от петте поръчани в руските докове разрушители, които щяха да пристигнат до средата на десетилетието и с които Военноморският флот на КНР основателно се гордееше. Обратният сигнал от радара на „Ханджоу“ беше силен и ясен.

След като напуснаха последното пристанище от посещението си на добра воля в Мексико и Съединените щати, разрушителите и техните кораби цистерни поеха към дома, пресичайки Тихия океан. На двеста мили западно от Хавайските острови те смениха курса и поеха право на юг. След което изключиха триизмерните си радари за сканиране на океанската повърхност и преминаха на системата „Рейтеон“, използвана от търговските кораби. Макар и стар, номерът на „вълка в овча кожа“ все още вършеше добра работа.

Чи и операторът на радара се намираха в Командно-информационния център — една каюта без прозорци, разположена дълбоко в бронираната утроба на кораба. В средата ѝ се беше разположил капитан Яо Шою — морски вълк с двадесет и пет годишен стаж във флотата, който съсредоточено прехвърляше дебел сноп разкодирани съобщения. Около него се бяха разпръснали всичките дванадесет членове на дежурната смяна, заети с мониторинг на корабните системи. Те бяха мозъкът на този смъртоносен железен дракон.

Надничайки отвъд линията на хоризонта, радарът на „Саниа“ улови два силни обратни сигнала. Те идваха от двойка големи морски съдове, пуснали котва точно на екватора.

— Радарен контакт с целта, капитане — извика Чи. — Разстояние тридесет и два километра. Два кораба на 154 запад, нула север.

Капитан Яо бързо пресметна наум — намираха се на по-малко от четиридесет минути от „Акватус“.

— Информирайте „Ханджоу“ за контакта — разпореди той. — Те трябва да заемат позиция вляво от флагманския кораб. Увеличете скоростта на тридесет възела. Помощник, поемете командването, аз отивам на мостика.

Килкъни се присъедини към взвода „тюлени“, който чакаше пред кърмовия шлюз на „Вирджиния“, която бързо се приближаваше към набелязания район. Мъжете бяха облечени от глава до пети в черни леководолазни костюми „Неотекс“ с прикрепени на гърдите дихателни апарати „Дрегер LAR-VI“. Всеки от тях носеше оръжие и екипировка за конкретната задача, която щеше да изпълнява. От коланите им висяха плавници, а лицевите маски бяха дръпнати надолу.

Обичайната предстартова треска беше отминала заедно с процедурите по обличането. Хората чакаха търпеливо, в мълчание. Всичко беше готово, играта можеше да започне.

Взводът беше разделен на две според изискванията на мисията. Четиричленен екип щеше да атакува опразнената от хора стартова площадка, а овладяването на „Акватус“ бе поверено на екип от дванадесет души, към които се присъедини и Килкъни.

Първоначално Ралф и Стивърс — заместник-командирът на взвода, категорично се обявиха против участието на цивилен, въпреки че този имаше богат опит като бивш „тюлен“. Те бяха на мнение, че годините, прекарани извън херметически затворената общност на специалните части, със сигурност са притъпили острите като бръснач инстинкти — умствени и физически, които се изискват за изпълнението на специални бойни задачи. Но заповедта беше категорична, тъй като през последните два дни Килкъни бе доказал, че все още умее да мисли и действа адекватно. Разбира се, той си даваше сметка, че за взвода ще си остане външен човек, и по тази причина мълчаливо прие ролята на периферен участник в атаката.