Том Грейс - Операция „Хищна птица“

— Животно! — избухна Фрорис. — Не можеш да го оставиш там, обричайки го на сигурна смърт!

— Именно това е целта ми.

— Трябва да е някъде тук — промърмори Килкъни, докато очите му внимателно опипваха обшивката на модула: — Бинго!

Втората дупка беше огледално копие на първата, а той беше готов да се обзаложи, че ги свързва една абсолютно права линия.

— „Морски лъв“, открих и втората пробойна!

Отговори му мълчание.

— „Морски лъв“, чувате ли ме? Приемам.

Пълна тишина.

Килкъни провери показанията на компютъра. Сигналът беше стабилен, потокът от данни — също. Търсейки по-проста причина за проблема, той провери слушалките си.

— „Морски лъв“, чувате ли ме?

— Тук „Морски лъв“ — включи се Моу. — Чуваме ви добре.

— Кой по дяволите сте вие? — учудено попита Килкъни.

— Това е без значение. Открихте ли това, което търсехте?

— Къде е Роксан?

— Тук, до мен.

— Не му казвай нищо! — изкрещя Тао.

Унгер я зашлеви с опакото на ръката си и от устната ѝ протече кръв. Фрорис се стрелна към него и го удари в глава в корема. Той отлетя към стената, но светкавично се обърна, сграбчи я за прошарената коса и заби коляно в лицето ѝ. Замаяна, жената направи две крачки назад. Унгер извади пистолета си и вкара два куршума в главата ѝ.

— Роксан! — изкрещя Килкъни.

— Не е тя — хладно отговори Моу. — Все още не…

— Убиха Джан! — проплака през подутите си устни Тао.

— Мръсно копеле! — изруга Килкъни.

— Когато се налага, съм и такъв — все така спокойно отвърна Моу. — Сбогом, Килкъни.

Ръката му изтръгна кабела за централното захранване и компютърът на ХС5000 изключи.

Сам.

Килкъни изключи видеокамерата и дигиталната връзка, тъй като не искаше похитителите на „Морски лъв“ да разберат с какво се занимава. После загаси външното осветление и включи АДС. Върху сивото петно на водната повърхност се очертаха два неясни силуета — „Морски лъв“ и плавателния съд на нападателите. Натисна левия педал и започна да се изкачва.

Нямаше представа какво ще прави, когато стигне до повърхността, просто защото бе принуден да приеме, че и двата кораба са вражески. За момента беше невидим и недосегаем за куршумите, а докато изминаваше милята до повърхността все щеше да измисли нещо.

— SOS, тук изследователски кораб „Морски лъв“ — включи радиостанцията Моу. — Нуждаем се от спешна помощ. Някой чува ли ни? Приемам…

— „Морски лъв“, тук товарен кораб „Сога Мару“. Дайте координатите си. Край.

— Тук „Морски лъв“. Координатите ни са нула-три-три, точка две източна ширина, седем-осем, точка шест западна дължина — излъга Моу. — Пострадахме от експлозия, поемаме вода, имаме много ранени. Ще ни помогнете ли, „Сога Мару“?

— Поемаме по посочения курс, „Морски лъв“. Ще бъдем при вас най-рано след четири часа. Ще предадем сигнала за помощ и на чилийските власти.

— Благодаря, „Сога Мару“. Моля, побързайте.

Моу изключи радиостанцията и извърна поглед към Унгер, който се изправи на вратата.

— Зарядите са поставени, хората са събрани на носа — докладва той.

— Значи е време да тръгваме.

От четиристотин метра дълбочина тъмните очертания над главата му пораснаха значително, но все още бяха далеч. За разлика от АДС системата, която двамата с Грин бяха тествали на борда на „Вирджиния“, тази тук не разполагаше със система за увеличение на образа.

От едната сянка се откъсна малка чертица, която се насочи към другата — значително по-малка. Тя се движеше бързо, а след нея оставаше пунктирана следа. След броени минути лодката се сля с втория кораб и чертичката изчезна.

Не след дълго разстоянието между двата съда започна да нараства, като първият остана неподвижен на мястото си. Килкъни усети как в корема му се образува тежка топка.

После силуетът на неподвижния кораб се пръсна на хиляди миниатюрни триъгълничета, които правеха отчаяни усилия да възстановят позицията си, тласкани от системата. После, когато акустичните сигнали се възстановиха, пред очите му се появи не само кила, а целият кораб.

„Морски лъв“ се беше скрил под вълните и с пълна скорост се насочваше към дъното. Хората на борда или вече бяха мъртви, или умираха в последните джобове въздух, който напускаше вътрешността му под формата на огромни мехури. Корабът потъваше под ъгъл, с носа напред.

— Мръсни копелета! — изкрещя Килкъни. — Отвратителни убийци!

Спря издигането си на около седемдесет метра под повърхността на океана. „Морски лъв“ се плъзна покрай него, продължавайки последния си път към дъното. Мислите му бяха насочени към Роксан Тао и останалите членове на екипажа, които щяха да намерят гроба си в морските дълбини.