Том Грейс - Операция „Хищна птица“

Моли и Валентина за последен път огледаха пломбите и механизмите на извънстационарните мобилни единици (ИСМЕ), които Пит и Керълайн бяха прикрепили към скафандрите си, след което им подадоха знак с вдигнати нагоре палци.

— Първо дамите — галантно подхвърли Пит и отстъпи крачка встрани.

Керълайн се промъкна през изходния люк — кръгло отверстие с плосък капак, прехвърляйки се във вътрешния въздушен шлюз на совалката. Оттам пропълзя във външния въздушен шлюз, използвайки къс и тесен тунел, който свършваше в близкия край на товарния отсек. Още два люка имаше в краищата на цилиндричната камера — първият осигуряваше достъп до товарния отсек, а през втория „Либърти“ щеше да се съедини с МКС. Керълайн запълзя нагоре. Пит затвори люка след себе си и я последва.

— Херметизацията нормална, готови за декомпресия — обади се Моли.

— Готови сме — отговори Пит.

Съскането на въздуха приглушено проникна под херметизираните шлемове на екипа за излизане в открития Космос.

— Въздушната ключалка декомпресирана — обяви Моли, надничайки през малкото прозорче на люка. — Можете да продължавате.

Керълайн внимателно завъртя металния кръг за отваряне на външния люк в посока, обратна на часовниковата стрелка. След оборот и половина люкът щракна и се отвори. Леко, но едновременно с това рязко подръпване навътре беше достатъчно за счупването на пломбите. После люкът безпроблемно се отмести встрани на специалните си панти и астронавтите се плъзнаха навън.

Големите врати на товарния отсек зееха отворени с цел охлаждане, тъй като „Либърти“ отделяше значително количество топлина. Върху черното кадифе на небето грееха милиарди звезди. Керълайн и Пит се изправиха в плътната сянка на работното помещение, но останалата част от товарния отсек беше обляна от ослепително острата светлина на слънцето. Побързаха да смъкнат визьорите на шлемовете си, изработени от прозрачен поликарбонат с фино златно покритие. В Космоса слънцето беше в състояние да ги ослепи за броени секунди в буквалния смисъл на думата.

— Какво ще кажеш, Пит? — закачливо подхвърли Керълайн. — Прекрасен ден за космическа разходка, нали?

— Да — отвърна партньорът ѝ. — За съжаление трябва да работим, защото някой е кихнал страхотни мангизи, за да изблъскаме тоя спътник в орбита…

— В такъв случай да се залавяме за работа, тъй като тези разходи трябва да се оправдаят…

Директно пред тях се издигаше внушителният куб на апаратурата „Цвики-Волф“, опакован в клетка за транспортиране от здрави стоманени шини, който на даден етап трябваше да бъде прехвърлен на МКС. В разглобено състояние приличаше на гигантска анемона с дълги бодли.

Керълайн и Пит застанаха от двете му страни, използвайки специалните ръкохватки, прикрепени към стените на товарния отсек. Краката им плуваха свободно зад тях — точно по начина, по който го бяха правили по време на тренировките в огромния басейн на центъра „Джонсън“. Водата действително предлагаше условия, близки до безтегловността, но съпротивлението ѝ все пак затрудняваше движението с обемистите костюми, допълнително натоварени с апаратурата за автономна жизнена среда. Оказа се, придвижването в открития Космос е далеч по-лесно. И двамата дишаха равномерно, а сърдечният им ритъм беше спокоен и стабилен.

Комуникационният спътник, който трябваше да изведат в орбита, се намираше в задната част на товарния отсек. Той се състоеше от две части с правоъгълна форма. В едната беше компактният ракетен двигател, а в другата — по-дълга и по-ниска — бяха разположени електронните компоненти. Сравнен с почти дизайнерското оформление на „Цвики-Волф“, спътникът приличаше на две обикновени кутии за обувки, увити в изолиращо фолио.

Астронавтите предпазливо се приближиха към него от двете страни на товарния отсек. Спътникът на стойност 250 милиона долара беше здраво прикрепен към пода с помощта на множество специални скоби. В горната му част се намираха сгънатите плоскости на трите антени — една голяма и две по-малки, а отдолу се виждаха прибраните криле на батериите за слънчево захранване, чиято разгъната площ беше около три квадратни метра.

— Някакви следи от повреди? — попита Керълайн, насочила вниманието си към антените.

— От тази страна всичко изглежда наред — отвърна Пит. — Слънчевите батерии не са мръднали.

Протегна крак и го пъхна в една от опорните скоби, разпръснати по палубата. Всяка от тях беше монтирана на мястото на предварително определените операции. Включи специалния електрически ключ и започна да развива един от болтовете, крепящи спътника. Енергията прониза ръката му, прехвърли се в тялото и стигна до краката, здраво загнездени в опорните скоби. Ако не бяха те, болтът щеше да си остане неподвижен, а астронавтът щеше да се завърти около инструмента в ръката си. Продължи работа и не след дълго успя да освободи 7-метровия корпус на спътника от транспортната му опаковка.