Том Грейс - Операция „Хищна птица“

„Акватус“

— Нещо ново? — попита за стотен път Килкъни.

Грин беше потънал дълбоко в богатия репертоар от програмистки трикове, опитвайки се да помогне на Рейни да заобиколи кодирания достъп до оперативната програма на „Зевс-2“.

— Става въпрос за кодове на ядрено оръжие, Нолън — промърмори той, без да отделя очи от екрана.

Това не беше извинение, а установяване на фактите. В очите на Килкъни Грин беше най-надареният програмист на света, въпреки че познаваше куп гениални хлапета от МИТ, които по-лесно общуваха на компютърен език, отколкото на нормален английски. Беше абсолютно убеден, че ако разполага с достатъчно време, приятелят му ще пробие сложната система от математически формули, стояща зад кода, и щеше да установи контрол над спътника убиец. За съжаление времето им застрашително намаляваше.

„Союз“ бавно изчезна от погледите им, превръщайки се в малка ярка точица сред милиардите звезди, обсипали черното небе. Екипажът на МКС бе изстрелял единствения си заряд срещу настъпващия враг и играта на дебнене започна.

Четиримата астронавти се затвориха в жилищния модул — вероятно защото той най-много приличаше на дом сред всичките работни помещения на орбиталната станция. Само тук можеха да се радват на известни удобства. Всички мълчаха, запазвайки страховете за себе си. Мислеха предимно за близките си, които щяха да осиротеят, ако нещата се развиеха зле.

В космическия вакуум смъртта настъпва мигновено. В момента, в който корпусът бъде пронизан и въздухът го напусне, телесните им течности щяха да кипнат, образувайки подкожни джобове от пара. Емболията в коремите и сърцата им щеше да настъпи в рамките на двадесет секунди, но те нямаше да усетят нищо, тъй като мозъците им ще бъдат парализирани от кислороден глад. А след това щеше да дойде смъртта.

Обсъдиха обличането на скафандри, но в крайна сметка се отказаха. Това само щеше да удължи агонията. НАСА би могла да изстреля спасителна совалка най-рано след два дни, което беше безнадеждно късно.

— Имам една идея — обяви Валентина.

— Да я чуем — погледна я Пит.

— Онзи спътник ще знае къде сме, нали?

— Да — кимна Келси. — Нашата телеметрия е лесна за проследяване.

— Ами ако не сме там? Той ще знае ли къде да ни търси?

— Това е най-голямата глупост, която… — Пит не довърши изречението си, тъй като Келси го прекъсна.

— Нищо подобно! — извика възбудено тя. — По-скоро е лъч надежда. Ние не знаем как това нещо открива мишените си, но то несъмнено има нещо общо с телеметрията. Иначе просто няма как да стигне до купона…

— Точно така — кимна Валентина. — Какво ще стане, ако изместим станцията от мястото на този купон?

— Може и да сте прави — бавно кимна Пит, включвайки в действие инженерните си познания. — Трябва да изчислим орбитите на двата обекта и да видим къде се пресичат те, а след това да решим дали да намалим, или да увеличим скоростта си.

— В такъв случай защо висим на едно място? — подхвърли Моли. — Дайте да го направим!

На 1450 километра над повърхността на Земята „Зевс-2“ приключи самоориентацията си на полярна орбита. Всички системи на борда функционираха нормално, оръжието влезе във фазата на пълна активация.

Източното полукълбо беше в сянка, а линията между деня и нощта минаваше над Атлантическия океан, съвсем близо до бреговете на Европа. Не след дълго „Зевс-2“ щеше да прелети над Гренландия и Северния полюс, след което в обсега на радарите му щеше да се появи целта.

— Готови за включване двигателите на „Прогрес“! — обяви Валентина. — Три… Две… Едно…

Скачен със задната част на сервизния модул „Звезда“, товарният кораб „Прогрес 12 С5-80“ оживя. От дюзите му излетя облаче нагорещени газове и МКС се насочи към по-ниска орбита, увеличавайки скоростта си.

С всяка изминала секунда станцията набираше скорост и губеше височина — комбинация, предназначена да скъси времето на околоземната ѝ орбита и напускане на точката на прицел на спътника убиец.

— Стоп двигателя на „Прогрес“! — извика Валентина.

— Височина 298 километра — обяви Моли. — Скорост 32 000 километра в час.

— Това едва ли е достатъчно да изчезнем в Космоса, но да се надяваме, че ще ни задържи на една крачка пред вълка — промърмори Келси.

„Зевс-2“ прекоси полюса и активира системата за засичане на целта. Проектирайки последното местоположение на станцията в орбита, спътникът убиец автоматично избра една точка на разстояние десет минути, в която щеше да има оптимална позиция за стрелба.