Робин Кук - Заговор

— Трябва ли ти помощ? — извика Ралф.

— Не. — Мариса си наля малко бренди и отиде при него с двете чаши. — Ето, вземи.

Ралф пое питието си и се отпусна на дивана. Мариса седна до него, като не преставаше да си блъска главата над въпроса къде може да е оставил ключовете си за колата. Запита се дали щеше да й отговори, ако го попиташе директно, но прецени, че рискът е прекалено голям. Ако я заподозреше, че знае за него, можеше да я задържи насила. А така все пак имаше шанс, ако откриеше проклетите ключове.

Хрумна й ужасяваща мисъл: може да ги бе пуснал в джоба на панталоните си. Колкото и да й бе неприятно, тя се застави да се притисне към него и опря ръка предизвикателно в бедрото му. Усети ключовете през тънкия габардин. Така… А сега как да ги извади оттам?

Стисна зъби и наведе лице към неговото, окуражавайки го да я целуне. Когато ръцете му обхванаха талията й, тя провря пръсти в джоба му. Едва дишайки, напипа края на металния пръстен и го дръпна. Ключовете леко издрънчаха и тя започна да го целува пламенно. Усетила готовността му, реши, че сега е моментът да се възползва. Моля те, господи, моля те, господи , повтаряше си наум тя, докато ги издърпа и ги пусна в собствения си джоб.

Ралф очевидно бе забравил за идването на Джаксън или пък бе решил, че сексът с Мариса е по-сигурният начин да я задържи. Във всеки случай бе време да го спре.

— Скъпи — измърка тя. — Не ми е приятно да ти го кажа, но тази таблетка ме хвана. Мисля, че е време да отида да спя.

— Остани тук. Аз ще те държа.

— Иска ми се, но после ще трябва да ме носиш по стълбите. — Тя се освободи от прегръдката му и той грижовно я поведе към спалнята за гости на втория етаж.

— Не искаш ли да остана при теб? — прошепна той в ухото й.

— Съжалявам, Ралф. Усещам, че заспивам. — Тя се насили да се усмихне. — Винаги можем да продължим, когато валиумът престане да действа. — Сякаш да предотврати по-нататъшните разговори, тя се отпусна в леглото направо с дрехите.

— Не искаш ли да облечеш пижама?

— Не, не, едва държа очите си отворени.

— Добре, обади ми се, ако ти е нужно нещо. Ще съм на долния етаж.

В момента, в който той затвори вратата, тя се изправи и отиде на пръсти до вратата, вслушвайки се в заглъхващите му стъпки. След това се приближи до прозореца и го отвори. Балконът отвън беше както си го спомняше. Колкото се може по-тихо тя излезе в топлата пролетна нощ. Над нея бе обърнатата надолу купа на небето, осеяно със звезди. Дърветата приличаха на тъмни силуети. Не подухваше никакъв вятър. Някъде в далечината излая куче. Миг след това Мариса чу кола.

Тя бързо огледа позицията си. Намираше се на почти пет метра над асфалтовата алея. Нямаше как да скочи. Балконът бе ограден с ниски перила, които го отделяха от наклонения покрив на верандата. Отляво покривът на верандата граничеше с кулата, а отдясно заобикаляше зад ъгъла на сградата.

Мариса прекрачи перилата и запристъпва към ъгъла. Покривът на верандата завършваше шест метра по-нататък. Противопожарните стълби се спускаха от третия етаж, но не можеше да стигне до тях. Тя се обърна и потърси с поглед балкона. Беше на половината път, когато колата, която преди малко бе чула, зави по алеята към къщата.

Мариса легна върху наклонения покрив. Знаеше, че всеки, който минава по алеята, ще я види, ако вдигне очи нагоре. Светлините на фаровете заиграха по дърветата, след това отминаха бързо към къщата, осветявайки я, преди колата да се закове пред входа. Тя чу да се отварят врати, както и няколко гласа. Не бяха възбудени; явно никой не я бе видял да пълзи по покрива. Ралф отключи вратата, казаха си нещо, след което гласовете изчезнаха във вътрешността на къщата.

Мариса изтича по покрива и прескочи отново през балконските перила. Върна се в гостната спалня и отвори вратата към коридора. Чу гласа на Ралф, макар да не можеше да различи думите. Колкото е възможно по-тихо, тя тръгна надолу по стъпалата.

Лампата от вестибюла не проникваше зад втората чупка на коридора и се наложи да се движи опипом. Мина покрай няколко тъмни спални, преди да завие зад последния ъгъл и да види светлината на кухненската лампа на долния етаж.

Стъпила на горната площадка на стълбището, тя се поколеба. Шумовете в старата къща я объркваха. Продължаваше да чува гласовете, но сега долови и шум от стъпки. Проблемът беше, че не можеше да определи откъде идват. В този момент видя една ръка върху перилата в основата на стълбите.

Мариса промени посоката и се върна по стъпалата нагоре, поемайки към третия етаж. Едно от стъпалата изскърца под краката й и тя се поколеба; сърцето й се разтупка, когато чу човека отдолу да се приближава неумолимо. Стъпките стигнаха до втория етаж и завиха по коридора към фасадата на къщата и тя си отдъхна.