Робин Кук - Заговор

На алеята Мариса затърси ключовете за колата на Ралф, прехвърляйки пакета в лявата си ръка. Чу викове и вратите на Центъра се отвориха с трясък. Тя понечи да се плъзне на седалката зад волана, но само след миг установи, че седалката до шофьора е заета. Нещо по-лошо: срещу себе си видя насочено дулото на пистолет.

Опита се да се дръпне, но сякаш бе обгърната от тежка, плътна течност. Тялото й не реагираше. Виждаше как оръжието се вдига нагоре, но не можеше да направи нищо. Различи лице в полумрака и чу някой да произнася „сбогом“. Оръжието изтрещя и времето спря.

Когато съзнанието й се върна, тя усети, че лежи върху нещо меко. Някой повтаряше името й. Бавно отвори очи и видя, че са я върнали обратно в сградата на Центъра и са я сложили на един от диваните във фоайето.

Трепкащи червени и сини светлини обливаха помещението като в долнопробна дискотека. Имаше чувството, че много хора влизат и излизат. Беше объркващо. Тя затвори очи отново и се запита какво ли се е случило на мъжа с пистолета.

— Мариса, добре ли си?

Клепачите й потрепнаха и се вдигнаха и тя видя Дубчек, наведен над нея; тъмните му очи изглеждаха почти черни от страх.

— Мариса — произнесе той отново. — Добре ли си? Толкова много се тревожех. Когато ни накара да осъзнаем какво става, бояхме се, че ще се опитат да те убият. Но ти не оставаше никъде достатъчно дълго, за да те открием.

Тя бе толкова шокирана, че не можеше да говори.

— Моля те, кажи нещо — умоляваше я Дубчек. — Нараниха ли те?

— Мислех, че ти си част от това. Че участваш в заговора — бе единственото, което тя успя да произнесе.

— Точно от това се страхувах — простена той. — Не че не съм си го заслужил. Бях толкова зает да защитавам Центъра, че отхвърлих теориите ти. Но повярвай ми, нямам нищо общо с това.

Мариса се пресегна към ръката му.

— Предполагам, че така и не ми се удаде случай да ти обясня. Непрекъснато нарушавах правилата.

Един болничен служител се приближи към тях.

— Госпожицата иска ли да постъпи в болницата? — попита той.

— Ще го направиш ли, Мариса? — попита я Дубчек.

— Да, но мисля, че съм добре.

Дойде друг санитар и докато помагаше да я сложат на носилка, тя каза:

— Когато чух първия изстрел, помислих, че съм простреляна.

— Не, един от хората от ФБР, на които се бях обадил, простреля евентуалния ти убиец.

Мариса потрепери. Дубчек вървеше успоредно с носилката, докато я караха към амбулаторията. Тя го хвана за ръката.

Още не бе разопаковала багажа си от двуседмичната почивка, взета по настояване на д-р Карбонара, когато звънецът на външната врата иззвъня. Току-що се беше върнала от Вирджиния, където семейството й я глезеше по всякакъв начин, дори й подариха ново кученце.

Докато слизаше по стъпалата не можеше да си представи кой ли може да е. Не беше казала на никого точната дата на завръщането си. Когато отвори, видя изненадана Сирил Дубчек, придружен от един непознат.

— Предполагам, не възразяваш, че нахлуваме така, но д-р Карбонара каза, че може да си си вкъщи, а д-р Факри от Световната здравна организация искаше да се срещне с теб. Днес е последният му ден в Америка, тази вечер лети обратно за Женева.

Непознатият пристъпи напред и кимна с глава. След това я погледна в очите. Напомняха на очите на Дубчек: тъмни и влажни.

— Имам честта. — Д-р Факри имаше подчертано британски акцент. — Исках да ви благодаря лично за брилянтната детективска работа.

— За съжаление, без наша помощ — призна Дубчек.

— Поласкана съм.

Дубчек прочисти гърлото си и липсата му на самоувереност й се стори очарователна. Когато не я вбесяваше, спокойно можеше да признае, че е всъщност много красив.

— Мислехме, че ще искаш да знаеш какво се е случило — каза той. — Пресата изнесе малко подробности, но дори полицията се съгласи, че имаш право да знаеш истината.

— Искам да чуя всичко. Но, моля ви, влезте и седнете. Искате ли нещо за пиене?

Когато се настаниха, д-р Факри започна:

— Благодарение на вас, всички, замесени в епидемиите от Ебола, бяха арестувани. Човекът, когото сте наръгали с нож в Сан Франциско, съобщи за д-р Хеберлинг в мига, в който се съвзе от операцията.

— Полицията смята, че е искал да бъде изпратен в затвора, така че да не можеш да го откриеш отново — каза Дубчек с лека сардонична усмивка.

Мариса потрепери, спомняйки си ужасяващия епизод в банята. За миг образът на леденосините му очи я накара да замръзне. После се овладя и попита какво е станало с Хеберлинг.