Робин Кук - Заговор

Той се плъзна на шофьорската седалка. Мариса току-що беше излязла от ресторанта и размахваше ръка за такси.

Час по-късно Джейк я видя да подава билета си и да се качва на самолет на авиокомпания „Делта“ без междинно кацане за Атланта. Помисли си дали да не си купи билет, но отхвърли идеята, защото не знаеше как ще реагира Ал. Мариса беше прекарала последния половин час затворена в дамската тоалетна, давайки на Джейк предостатъчно време да опита мобилния телефон поне още десет пъти, с надежда да получи някакви инструкции. Но никой не отговори.

Когато самолетът зарулира по пистата, Джейк се върна в колата. Под чистачката беше пъхната глоба за паркиране, но той не й обърна внимание, беше доволен, че не са я взели с „паяк“. Влезе в купето и се запита дали да не отиде до „Феърмонт“ и да потърси другите. Може би цялата работа се беше разсъхнала и щеше да ги открие в бара да се хилят, докато той кръстосва града.

Върна се на автострадата и реши да позвъни на мобилния за последен път. За негово учудване Джордж отговори.

— Къде беше, мътните да те вземат? — поиска да знае Джейк. — Цяла сутрин ти звъня.

— Имаше проблем — снижи глас Джордж.

— Ами и аз предположих, че е станало нещо. Нашето птиченце лети в момента към Атланта. Направо полудях. Не знаех какво да правя.

— Ал е бил наръган с нож, предполагам от нея. В момента е в многопрофилна болница Сан Франциско, оперират го. Не мога да се доближа до него.

— Исусе! — невярващо възкликна Джейк, смаян как тази дребна кучка е могла да наръга Ал и да избяга.

— Изглежда не е ранен много лошо — продължи Джордж, — по-лошото е, че както изглежда, Ал е очистил някаква прислужница. Намерили са у него ключовете, които жената е държала в джоба си. Обвиняват го в убийство.

— Мамка му! — изсумтя Джейк. Положението ставаше от лошо по-лошо.

— Къде си в момента?

— На автострадата, току-що тръгнах от летището.

— Връщай се — нареди Джордж. — Вземи билети за нас двамата за Атланта. Мисля, че сме длъжни да отмъстим за Ал.

24 май

— Нещо за четене? — усмихна й се стюардесата.

Мариса кимна. Трябваше й нещо да се разсее и да престане да мисли за ужасната сцена в хотела.

— Списание или вестник? — попита я момичето.

— Вестник, може би.

— „Сан Франциско икзаминър“ или „Ню Йорк Таймс“?

Тя не бе в настроение да избира.

— „Ню Йорк Таймс“ — произнесе най-накрая.

Големият самолет бе достигнал летателна височина и коланите не бяха задължителни. Мариса погледна през прозореца скалистите планини, които се издигаха в пустинята. Изпита облекчение, че най-после е в самолета. На летището се страхуваше, че може да я нападне някой от приятелите на русия мъж, или да бъде арестувана, затова просто се скри в тоалетната.

Тя разгърна вестника и погледна карето със съдържанието. Продължаващите репортажи за епидемиите във Филаделфия и в Ню Йорк бяха поместени на стр.4 и тя отвори вестника на страницата.

В статията се съобщаваше, че броят на смъртните случаи във Филаделфия е над петдесет и осем, а в Ню Йорк — четиридесет и девет, но че случаите са много повече. Мариса не се изненада, че първоначално заразеният е специалист „уши, нос и гърло“. Забеляза също така, че болница Розенберг вече е обявена в несъстоятелност.

На същата страница се виждаше снимка на д-р Ахмед Факри, началник „Епидемиология“ в Световната здравна организация. В статията до снимката пишеше, че той е посетил Националния Епидемиологичен Център, за да разследва епидемиите на Ебола, тъй като Световната организация се безпокои вирусът да не пресече Атлантика.

Може би д-р Факри щеше да й помогне, помисли си Мариса. Може би адвокатът, който Ралф й бе намерил, щеше да й уреди да говори с него.

Ралф се бе навел над протоколите си, когато външният звънец се обади в 9:30 вечерта. Той погледна часовника си и се запита кой ли може да идва по това време. Надникна през малкото прозорче на вратата и ахна.

— Мариса! — произнесе той невярващо и отвори широко. Зад нея видя жълто такси, което се отдалечаваше по дългата подходна алея.

Той разтвори ръце и тя изтича към него, избухвайки в сълзи.

— Мислех, че си в Калифорния. Защо не ми се обади, че пристигаш? Щях да те посрещна на летището.

Тя не каза нищо, стоеше в прегръдките му и плачеше. Беше толкова хубаво да е защитена.

— Случило ли ти се е нещо? — попита я той, но тя се разхълца още по-силно.

— Поне седни. — Той я отведе до дивана. Остави я да поплаче още няколко минути, като нежно я потупваше по гърба. — Всичко е наред, скъпа, всичко е наред — повтаряше непрекъснато, като не знаеше какво друго да каже. Погледна към телефона, трябваше да се обади, но в състоянието в което се намираше, Мариса нямаше да му позволи да се отдели от нея. — Може би ще пийнеш нещо? — попита я той. — Какво ще кажеш за чашка специален коняк? Сигурно ще се почувстваш по-добре.