Робин Кук - Заговор

От сградата не излезе никой.

Джордж примига невярващо. Това беше момичето! Той бързо позвъни в колата на Джейк.

— Тя току-що излезе от хотела — каза Джордж — и се качи на един тролей.

— Ал с нея ли е?

— Не. Сама беше. Изглеждаше доста раздърпана и ми се стори, че малко накуцва.

— Доста странно.

— Проследи я — нареди Джордж. — Тролеят тръгна току-що. Аз ще отида в хотела и ще потърся Ал.

— Давай. — Джейк се зарадва, че Джордж ще се занимава с Ал, защото когато Ал научеше, че момичето се е изплъзнало, щеше да побеснее.

Мариса гледа към хотела, докато сградата изчезна от поглед. Никой не излезе през вратата, но когато тролеят потегли, от една спряна кола излезе мъж и изтича към задния вход на хотела. Съвпадението беше подозрително, но тъй като той не погледна в нейната посока, тя реши, че е случайно. Тролеят зави зад ъгъла и тя си отдъхна. Беше го направила.

Въздъхна с облекчение. Седалката до нея се освободи и тя се намести в нея. Изведнъж се уплаши, че по дрехите й може да има кръв. Последното, което искаше, бе да привлича вниманието към себе си.

Когато страхът й се уталожи, усети болката в хълбока си от удара в умивалника; вратът й беше схванат и сигурно беше посинял.

Опита се да разбере как я бяха намерили. Беше толкова предпазлива… Внезапно й светна: сигурно са следили Тийман. Това бе единственото възможно обяснение.

Увереността й се разклати и тя се замисли отново за начина, по който бе избягала от хотела. Може би щеше да е по-безопасно, ако бе останала и се беше срещнала с полицията. Напоследък бягането се бе превърнало в неин инстинкт. Чувстваше се като бегълка и това я караше да се държи като такава. Дори си бе помислила, че е надхитрила преследвачите си. Ралф беше прав. Изобщо не трябваше да ходи в Ню Йорк, както и в Сан Франциско. Беше й казал, че е в сериозна беда, още преди да е ходила в тези два града. Е, сега беше още по-лошо — беше убила двама души! Което беше прекалено много. Нямаше да ходи в Минеаполис. Щеше да се прибере вкъщи и да каже всичко, което знаеше, така както беше, и всичко, което предполагаше, пред адвоката.

Тролеят отново намали. Мариса се огледа. Намираше се някъде в Чайнатаун. Спряха и тъкмо когато тролеят щеше да тръгне, тя стана от седалката си и скочи навън. Когато хукна към тротоара, видя, че кондукторът клати глава неодобрително. Но никой не слезе подир нея.

Тя си пое дълбоко дъх и разтри врата си. Огледа се и видя, че улицата и в двете посоки бе пълна с хора. Имаше автомати за билети, товарни коли разкарваха стоки по магазинчетата от двете страни на улицата. Всички табелки бяха написани на китайски. Имаше чувството, че тролеят я е откарал по мистериозен начин в Ориента. Дори миризмите тук бяха различни: смесица от риба и пикантни подправки.

Мина покрай един китайски ресторант и след кратко колебание реши да влезе. Една жена, облечена в червена китайска рокля от коприна, дълга до коленете, се показа и я уведоми, че ресторантът още не е отворен за обяд.

— След половин час — добави тя.

— Може ли да използвам тоалетната и телефона? — попита Мариса.

Жената я гледа известно време, преценявайки явно, че не е заплаха, след което я отведе в дъното. Отвори една врата и отстъпи.

Мариса влезе в малко помещение с мивка от едната страна и телефон от другата. Стените бяха покрити с изписвани години наред графити.

Реши първо да използва телефона. Обади се във „Феърмонт“ и уведоми дежурния на рецепцията, че в стая 1127 има човек, който се нуждае от лекарска помощ. Мъжът й каза да почака, но тя побърза да затвори. След това се зачуди дали трябва да телефонира в полицията и да им обясни всичко. Не, реши накрая, беше прекалено сложно. Освен това вече беше напуснала сцената на престъпление. Щеше да е по-добре да се върне в Атланта и да се срещне с адвоката.

Тя изми ръцете си и се огледа в огледалото. Изглеждаше ужасно. Извади гребена си и се среса. Беше изгубила баретата си, когато русият мъж я хвана за косата. Слава богу, нямаше видими петна от кръв по дрехите. Оправи сакото и яката на блузата си. Май това беше всичко, което можеше да направи за външния си вид.

Джейк се обаждаше в колата на Джордж сигурно за стотен път. Повечето пъти не отговаряше никой, но внезапно един глас на запис му каза, че телефонът, на който звъни, в момента не е на разположение.

Не можеше да разбере какво става. Ал и Джордж би трябвало отдавна да са се върнали в колата. Джейк бе проследил момичето до момента, в който тя неочаквано бе слязла от тролея, после я бе видял да влиза в ресторант, наречен „Пекинска кухня“. Поне не я беше изпуснал.