Робин Кук - Заговор

Освен това тя продължи да си измисля симптоми. Не можеше да забрави усещането как държи медицинския пистолет в ръка и всеки път, когато се събудеше, й се струваше, че има температура и е болна.

На следващата сутрин беше напълно изтощена. Поръча си плодове и кафе, които получи с безплатен брой на „Ню Йорк Таймс“. Първата страница предлагаше статия за епидемията от Ебола. В Ню Йорк броят на случаите бе нараснал до единайсет с един смъртен случай, докато във Филаделфия се бе заковал на трийсет и шест души със седемнайсет смъртни случая. Единственият летален изход в Ню Йорк бе първоначално заразилият се лекар, д-р Гириш Мехта.

Като започна в десет, Мариса многократно се обажда в „Плаза“ да се интересува за колетна пратка до Керъл Брадфорд. Имаше намерение да звъни до обяд: нощните куриери обикновено осигуряваха доставката до това време. Ако пратката бе пристигнала, тя нямаше да се притеснява, че Тад я е предал и щеше да отиде по-спокойно в клиника Розенберг. Точно след единайсет я уведомиха, че пратката е дошла, и че ще я пазят до идването й.

Тя се приготви да напусне хотела, но не знаеше дали да се изненадва, че Тад е изпратил серума, или не. Разбира се, колетът можеше да се окаже празен и изпращането му да е само уловка, която да разкрие местонахождението й. За съжаление, нямаше начин да е сигурна, освен това искаше достатъчно силно серума, за да пренебрегне съмненията си. Трябваше да се възползва от шанса.

Взе само дамската си чанта и започна да мисли трескаво как да получи пратката така, че да се подлага на по-малък риск. За съжаление, не й идваха наум никакви хитри идеи, освен да вземе такси, което да я изчака и да е сигурна, че наоколо има много хора.

Джордж Валхала беше във фоайето на „Есекс хаус“ от ранна сутрин. Това беше от онези ситуации, които той обичаше. Пиеше кафе, четеше вестниците и хвърляше многозначителни погледи на красивите проститутки. Облечен в костюм на Армани и с обувки от истинска крокодилска кожа, той си прекарваше страхотно и никой от детективите на хотела не му създаваше неприятности.

Тъкмо се канеше да се пъхне в мъжката тоалетна, когато видя Мариса да слиза от асансьора. Пусна „Ню Йорк Поуст“, който четеше, и я последва към въртящата се врата. Избягвайки трафика по Петдесет и девета улица, той изтича към таксито, в което го чакаше Джейк, и се метна на предната седалка.

Джейк бе забелязал Мариса и запали колата.

— На светло изглежда още по-хубава — каза той, готвейки се да направи обратен завой.

— Сигурен ли си, че това е Блументал? — попита мъжът, който седеше на задната седалка. Казваше се Алфонс Хиктман, но имаше хора, които го дразнеха заради първото му име, затова той настояваше да го наричат просто Ал. Беше израснал в източна Германия и бе избягал на запад през Берлинската стена. Лицето му изглеждаше измамно младежко. Косата му бе руса и я подстригваше в стил Юлий Цезар. Бледосините му очи излъчваха студенината на зимно небе.

— Регистрира се под името Лиса Кендрик, но отговаря напълно на описанието — каза Джордж. — Тя е, ясно е.

— Или е невероятно опитна, или е невероятна късметлийка — произнесе Ал. — Трябва да я изолираме, като при това нямаме право на никакви грешки. Хеберлинг каза, че можело да прецака цялата сделка.

Те видяха как Мариса се качва в такси и колата поема на изток.

Въпреки трафика Джейк направи обратния завой и си проби път до позиция, в която го деляха само две коли от таксито на Мариса.

— Вижте, госпожице, все пак трябва да ми кажете къде искате да ви закарам. — Шофьорът на таксито я погледна в огледалото за обратно виждане.

Мариса се изви, като продължаваше да гледа входа на хотела. Никой не беше излязъл да я проследи. Тя погледна напред и каза на мъжа да завие по пряката. Още се опитваше да измисли безопасен начин за получаването на серума.

Шофьорът промърмори нещо под нос и зави вдясно. Мариса огледа входа на Пето авеню към „Плаза“. Имаше огромно количество коли и малкият паркинг пред хотела гъмжеше от хора. Двуколесни файтони таксита с конски впрягове, подредени по дължината на тротоара, търпеливо чакаха клиенти. Виждаха се дори няколко полицаи с блестящи синьо-черни каски. Тя се почувства по-спокойно. Нямаше начин някой да я изненада в такава обстановка.

Когато се върнаха по Петдесет и девета улица, Мариса помоли шофьора да спре на „Плаза“ и той зачака клиентката му да слезе.

— Госпожице, мисля…

— Ще се забавя само миг — увери го тя.