Робин Кук - Заговор

— Това ли е? — попита Тад.

— Това е. Ще ми помогнеш ли, Тад?

— Предполагам. Звучи съвсем невинно.

— Благодаря. Мисля, че след няколко дни ще мога да ти обясня всичко.

Тя затвори и звънна по безплатния телефон, за да си резервира стая в хотел „Плаза“ под името Керъл Брадфорд. С това приключи разговорите и огледа фоайето на „Палмър хаус“.

Първата й спирка бе офисът на „Федерал Експрес“. Служителите бяха изключително любезни, когато им каза, че става въпрос за специална ваксина, която трябва да пристигне в Атланта на следващия ден. Помогнаха й да опакова найлоновата торба в нечуплива метална кутия и дори я надписаха, когато стана ясно, че ръката й трепери и не я слуша.

Когато се озова отново на улицата, махна на едно такси. Отпусна се на седалката и веднага провери лимфните си възли за подутини. Никога не се бе озовавала толкова близо до заразяване с Ебола. Потрепери при мисълта, че нападателят й е искал да я зарази с вируса. Жестоката ирония бе в това, че единственият начин да се спаси, бе тя да зарази него. Надяваше се той да е наясно, че вземането на конвалесцентния серум има предпазен ефект само преди появата на симптомите. Може би заради това бе побягнал с такава скорост.

Докато пътуваха към аерогарата, мисълта й се избистри и тя започна да разсъждава логично. Фактът, че бе нападната отново, я караше да смята, че подозренията й са верни. Ако се докажеше, че медицинският пистолет съдържа Ебола вируси, щеше да разполага с първото си истинско доказателство.

Шофьорът на таксито я остави на терминала на „Американ Еърлайнс“, като й обясни, че те имат полети до Ню Йорк на всеки час. След като си купи билет, мина през охраната и измина дългото разстояние до гейта, установи, че й остава още половин час чакане. Реши да се обади на Ралф. Отчаяно й се искаше да чуе приятелски глас, пък и трябваше да го попита направил ли е нещо с адвоката.

Прекара известно време в борба със секретарката му, която го бранеше като орлица, докато най-сетне я убеди само да му съобщи кой го търси. В крайна сметка Ралф вдигна слушалката.

— Надявам се, че си в Атланта — каза той, преди да е успяла да го поздрави.

— Скоро ще бъда — обеща тя. Обясни му, че е на летището в Чикаго на път за Ню Йорк, но че вероятно на следващия ден ще се върне и че се надява да й е намерил добър адвокат.

— Направих някои дискретни проучвания — каза Ралф, — и мисля, че открих правилния човек. Казва се Маккуинлин. Работи в голяма фирма тук, в Атланта.

— Надявам се да го бива. Ще си напълни джобовете.

— Минава за един от най-добрите.

— Мислиш ли, че ще иска много пари предварително?

— По всяка вероятност ще постави въпрос за някакво капаро — отвърна Ралф. — Това проблем ли ще е?

— Би могло да се окаже — въздъхна Мариса. — Зависи колко.

— Е, не се тревожи, ще се радвам да ти помогна.

— Не мога да те моля за това.

— Не си ме молила, аз ти предложих. Но в отплата искам да спреш това лудешко надбягване. Кое е толкова важно в Ню Йорк? Надявам се, че няма нова епидемия на Ебола, пази боже. Защо просто не се върнеш в Атланта? Тревожа се за теб.

— Скоро ще се върна. Обещавам.

Тя затвори и задържа замислено ръка на слушалката. Винаги й бе приятно да говори с Ралф. Беше го грижа за нея.

Като повечето бизнесмени, каквито бяха над деветдесет процента от пътниците, Мариса си поръча питие. Все още бе кълбо от нерви. Водката с тоник я успокои до голяма степен и тя дори се заговори с красивия русокос търговец от Чикаго, който се казваше Дани. Оказа се, че той има сестра лекарка, която работеше на Хаваите. Този човек говореше толкова ентусиазирано, че Мариса накрая затвори очи и се престори на заспала, за да подреди мислите си.

Въпросът, който я терзаеше, беше: как мъжът със сакатата ръка бе разбрал, че тя е в Чикаго. Освен това откъде можеше да знае, че е била в секретната лаборатория? Умът й непрекъснато се връщаше към Тад. Когато Тад бе открил липсващата си карта за достъп, със сигурност се е досетил, че тя ще я използва онази нощ. Може би е казал на Дубчек, за да избегне неприятностите. Тад освен това знаеше, че тя лети за Чикаго… И все пак не можеше да повярва, че той е изпратил човек по следите й, за да я убие. А колкото и да се възмущаваше от Дубчек, не можеше да не го уважава като учен. Беше й трудно да го свърже с финансово ориентирания Лекарски съюз за действие.

Напълно объркана както от логичните изводи, така и от параноична самозаблуда, искаше й се да не бе изпускала от ръце медицинския пистолет. Ако Тад бе замесен по някакъв начин, то тя бе изгубила единственото си категорично доказателство, с което да докаже умишленото използване на Ебола.